Франсоа Рабле: Гаргантюа и Пантагрюел

През XI-XII в. средновековната пиршествена традиция се усложнява с появяването в нея на сатиричния момент. В това отношение много показателно е произведението от XI в., озаглавено „Трактат на Гарсия от Толедо“. Тук се изобразява непрекъснатият пир на римската курия — на папата и кардиналите. Самият папа пие с голям златен бокал; него го мъчи неутолима жажда, той пие за всички и за всичко: за изкуплението на душите, за болните, за добрата реколта, за мира, за плаващите и пътешествуващите и т.н. (Тук има елементи на пародия на ектенията.) Не остават назад от него и кардиналите. Описанието на този непрекъснат пир, на жаждата и алчността на папата и кардиналите е пълно с резки преувеличения и извънредно дълги изброявания-номинации от хвалебно-хулен (т.е. амбивалентен) характер. Като образец на гротескова сатира това произведение обикновено се сравнява с романа на Рабле. Прекомерният апетит на папата тук взема космични размери.

„Трактат на Гарсия“ е със съвсем открита сатирична насоченост срещу подкупността, алчността и разложението на папската курия. Преувеличените почти до космични мащаби пиршествени образи тук имат, на пръв поглед, чисто отрицателно значение: това е „преувеличение на нетрябващото да съществува“. Работата обаче е много по-сложна. Пиршествените образи, както и всички народно-празнични образи, са амбивалентни. Тук те наистина са поставени в служба на тесносатирична, следователно отрицателна тенденция; но, изпълнявайки тази си служба, образите запазват и положителната си природа. Тъкмо тя поражда преувеличенията, макар че последните се използват сатирично. Тук отрицанието не преминава върху самата материя на образите — върху виното, храната, изобилието. Самата материя на образите си остава положителна. В това произведение няма сериозна и последователно аскетична тенденция. Там, където има такава тенденция (например много често в протестантската сатира от втората половина на XVI в.), материално-телесните образи неизбежно увяхват, поднасят се сухо и оскъдно, преувеличенията стават абстрактни. В разглежданото произведение такова нещо няма. Използваните за сатирични цели образи продължават да живеят пиршествен живот. Те не се изчерпват с тенденцията, на която служат. И това ни най-малко не наврежда на сатирата: нейният автор много ефектно разобличава курията и същевременно искрено е завладян от положителната сила на своите пиршествени образи. Тези образи създават волната атмосфера, която дава възможност на автора пародийно да травестира литургическите и евангелските текстове.

Явлението раздвояване на традиционния (най-често народно-празничния) образ е много разпространено в цялата световна литература. Общата формула на това явление е: образът, създал се и развивал се при условията на гротесковата концепция за тялото, т.е. колективното и общонародното тяло , се използва за частно-битовия телесен живот на класовия човек. Във фолклора пируват народът и неговите представители — заместници (юнаци, великани), а тук пируват папите и кардиналите. Те пируват юнашки, но съвсем не са юнаци. Те пируват не от името на народа, а за сметка на народа и във негова вреда. Там, където образът пряко или косвено е заимстван от фолклора, а се използва за характеристика на живота на класовите, ненародни групи, там неизбежно възникват това специфично вътрешно противоречие на образа и особената му напрегнатост. Разбира се, нашата формула неизбежно рационализира и опростява това явление: то е сложно, богато с нюанси, с борба на противоречиви тенденции; в него едно с друго не се свързва, както изобщо не се свързва и не може да се свърже в живия формиращ се живот. Откраднатият от народа хляб не престава да бъде хляб, виното винаги е прекрасно, макар и да го пие папата. Виното и хлябът имат своя логика, своя правда , свой непреодолим стремеж към извънредно голям излишък , на тях е присъщ неунищожимият оттенък на победно тържество и веселие.

Съдържащата се в народно-пиршествення образ тенденция към изобилие се сблъсква и противоречиво се преплита с индивидуалната и класовата алчност и корист . И тук, и там имаме „много“ и „повече“, но техният мирогледен смисъл и ценностен тон са коренно различни. Пиршествените образи в класовата литература са сложни и противоречиви; тяхната общонародна обилна душа, наследена от фолклора, не се побира в частно-битовото ограничено и користно тяло. Същия усложнен и противоречив характер показват и свързаните с пиршествените образи на дебелия корем, на зиналата уста, на големия фалос и народният положителен образ на „сития човек“. Дебелият корем на демоните на плодородието и на народните великани-лакомници (например Гаргантюа от народните легенди) се превръща в дебелото шкембе на ненаситния абат-симонист. Между тези крайни граници образът живее раздвоен, сложен и противоречив живот.