Франсоа Рабле: Гаргантюа и Пантагрюел

В цитирания откъс ще подчертаем противопоставянето виното на елея. Елеят, както вече споменахме, е символ на официалната пиететска сериозност, на „благоговението и страха божи“. Виното освобождава от страха и благоговението. „Истината във виното“ е свободна и безстрашна истина.

Трябва да отбележим още един съществен момент: своеобразната връзка на пиршественото слово с бъдещето и с прославянето-осмиване . Този момент и досега още се е запазил в банкетните речи и наздравици. При пира словото принадлежи сякаш на самото време, убиващо и раждащо в един и същи акт; ето защо това слово е двусмислено и амбивалентно. Дори в най-строгата и скована форма на симпозиона — у Платон и Ксенофонт — хвалата запазва амбивалентността си, включва и хула (макар и смекчена): при прославянето на Сократ може да се говори за неговата грозна външност, а Сократ може сам да се прославя (у Ксенофонт) като сводник. Старостта и младостта, красотата и грозотата, смъртта и раждането тук често пъти се сливат в един двулик образ. Но празничният глас на времето говори преди всичко за бъдещето. Моментът на пиршественото тържество неизбежно взема формата на предугаждане на по-доброто бъдеще. Това придава своеобразен характер на пиршественото слово, освободено от оковите на миналото и настоящето. В „Хипократов сборник“ има трактат „За ветровете“ (Рабле го е знаел много добре); тук се дава следното пиршествено определение на опиването: „Точно така е и при опиването: вследствие на внезапното увеличение на кръвта душите и намиращите се в тях мисли се изменят и хората, забравили сегашните си нещастия, възприемат надеждите за бъдещите блага.“ Но тази утопичност на пиршественото слово, запазила се и до днес в банкетните речи и наздравиците, не се откъсва от земята: бъдещето тържество на човека се предава с материално-телесните образи на изобилието и обновяването на човека.

Значението и функциите на пиршествените образи в романа на Рабле стават по-ясни на фона на гротесковата традиция на симпозиона. Да проследим основните явления в тази традиция.

Началото на гротесковата традиция се поставя със знаменитата „Coena Cypriani“, т.е. „Вечерята на Киприан“. Историята на създаването на това своеобразно произведение си остава проблематична. То безспорно няма никакво отношение към сб. Киприан, картагенски епископ (умрял в 258 г.), в творенията на когото обикновено е била включвана „Coena“. Времето на нейното възникване изглежда не е възможно да се установи. Това време е някъде между V и VIII в. Не е ясна и непосредствената и съзнателната цел, която си е поставял авторът на „Coena“. Едни изследователи (например H. Brewer) твърдят, че авторът е преследвал чисто дидактични, дори мнемонични цели: да се запечатат в паметта на учениците и вярващите имената и събитията от Свещеното писание; други (Lapôtre) виждат тук пародия на „Пир“ в чест на богиня Церера от Юлиан Отстъпника; най-после някои (P. Lehmann и др.) виждат в нея пародийно изложение на проповедта на веронския епископ Зенон. Трябва да кажем няколко думи за тази проповед.

Веронският епископ Зенон съчинил своеобразна проповед. Както изглежда, той си е поставял за цел да пооблагороди буйните и не съвсем християнски пиршества, на които се отдавали неговите енориаши на великденските празници. За тази цел той подбрал от Библията и Евангелието всички пасажи, в които се говори за ядене и пиене на лицата от свещената история, т.е., с други думи, той подбрал от Свещеното писание всички пиршествени образи. Получило се своеобразно обновяване на свещеното в материално-телесен план. В тази проповед има и елемент на „risus paschalis“, т.е. на онзи смях и онези волни шеги, които според древната традиция се разрешавали на Великден в църковните проповеди.

По съдържанието си „Вечерята на Киприан“ наистина наподобява проповедта на Зенон, но тя отива много по-далеч от нея. Авторът на „Вечерята“ прави грандиозен подбор не само на всички пиршествени, но и изобщо на всички празнични образи от Библията и Евангелието. Той обединява всички тези образи в една грандиозна и изпълнена с движение и живот картина на пира с изключително карнавална, по-точно сатурналийна свобода (връзката на „Вечерята“ със сатурналиите се признава от почти всички изследователи). В основата ù е поставена евангелската притча за царя, който празнувал сватбата на сина си (Матей, XXII, 1–14). На грандиозния пир се събират като сътрапезници всички действуващи лица от Стария и Новия завет — от Адам и Ева до Христос. Тук те заемат място според Свещеното писание, което се използва при това най-причудливо: Адам сяда в средата, Ева на смокинов лист, Каин на плуг, Авел на гърне с мляко, Ной на ковчег, Авесалом на клон, Юда на сандък за пари и т.н. Поднасяните на участниците в пира ястия и напитки са подбрани по същия принцип: на Христос например се поднася стафидово вино, тъй като то се нарича „развие“, а Христос е претърпял „passio“ (т.е. страдания). По същия гротесков принцип са изградени и всички останали, моменти на пира. След яденето (т.е. първата част на античния пир) Пилат донася вода да си измият ръцете, Марта, разбира се, прислужва на трапезата, Давид свири на арфа, Иродиада танцува, Юда целува всички, Ной, разбира се, е мъртво пиян, Петър (след пира) не го оставя да заспи петелът и т.н. На другия ден след пира всички поднасят подаръци на домакина: Аврам — овен, Мойсей — две скрижали, Христос — агънце и т.н. След това се въвежда мотивът на кражбата: откриват, че през време на пира са откраднати много неща; започват да ги търсят и всички гости се третират като крадци, но след това за изкупление на общата вина убиват само Агар и тържествено я погребват. Тези са основните моменти от композицията и съдържанието на „Вечерята на Киприан“, с която се слага началото на литературната пиршествена традиция от средните векове.