Франсоа Рабле: Гаргантюа и Пантагрюел

„Вечерята“ е абсолютно свободна игра със всички свещени лица, предмети, мотиви и символи от Библията и Евангелието. Авторът на тази игра не се спира пред нищо. Страданията на Христос по чисто словесното си сходство му налагат да пие стафидово вино; всички свещени лица се оказват крадци и т.н. Причудливостта на съседствата и неочакваността на съчетанията на свещените образи са смайващи; с подобни неравни „бракосъчетания“ може да съперничи само Рабле. Тук цялото Свещено писание се е завъртяло в някакво шутовско хоро. Страданията на бога, Ноевият ковчег, смокиновият лист на Ева, Юдовите целувки и т.н. са се превърнали във весели подробности на сатурналиен пир. Право на такава изключителна волност са дали на автора на „Вечерята“ избраните от него като отправна точка пиршествени образи. Веднъж избрани, тези образи са създали атмосферата за абсолютно волна игра. Материално-телесният характер на пиршествените образи е дал възможност в тази игра да бъде въвлечено почти цялото съдържание на Свещеното писание, дал е възможност то да бъде развенчано и същевременно обновено (в този обновен вид библейските образи наистина отлично се запомнят). Пирът е имал могъщата сила да освобождава словото от оковите на благоговението и страха божи. Всичко е ставало достъпно за игра и веселие.

Ще подчертаем една особеност на „Вечерята“: на пира се събират лица от най-различни епохи от свещената история, сякаш цялата история в лицето на нейните представители се събира около пиршествената трапеза. Пирът получава най-грандиозен световен характер. Ще подчертаем също появата на темата за кражбата, на пародийната изкупителна жертва (Агар) и пародийното погребение — всичко това тясно се преплита с пиршествените образи и през следващите векове много пъти се връща в традицията на гротесковия симпозион.

„Вечерята на Киприан“, като се започне от IX в. (тогава тя се възродила) нататък, е имала грамаден успех и се разпространявала както в първоначалната й редакция, така и в различни преработки. До нас са стигнали три такива преработки: на прочутия фулдски абат Рабан Мавъра (855 г.), на дякон Йоан (877 г.) и най-после на Ацелин от Реймс (началото на XI в.).

Рабан Мавъра е бил много строг и ортодоксален духовник; но въпреки това абатът не е видял във „Вечерята“ нищо кощунствено; той направил съкратена редакция на „Вечерята“ и я посветил на Лотар II. В посвещението си изказва предположението, че „Вечерята“ може да послужи на краля като занимателно четиво — „ad jocunditatem“. Римският дякон Йоан преработил текста на „Вечерята“ в стихотворна форма (старата „Вечеря“ е в проза) и прибавил към нея пролог и епилог. От пролога се вижда, че произведението на Йоан е било предназначено за изпълнение на школския празник през време на великденските рекреации , а от епилога личи, че „Вечерята“ е имала голям успех на пиршествената трапеза на крал Карл Плешивия. Тези факти са много характерни: те показват колко свещени са били през IX в. правата и волностите на рекреациите и пира . Празничният пир според Рабан Мавъра (и според другите представители от неговата епоха) е оправдавал такава игра със свещените предмети, която при други условия би се сторила чудовищно кощунство.

През всички следващи векове е имало извънредно много ръкописи на „Вечерята“, което говори за грамадното влияние на този средновековен симпозион. Характерно е, че историческият универсализъм на „Coena“ и някои други нейни особености се повтарят в най-грандиозното пиршествено произведение от XVI в. — в „Начин да се постигне успех в живота“, както и в „Съня на Пантагрюел“ 3 3 François Habert d’Issoudun , Le songe de Pantagruel. . „Сънят на Пантагрюел“ е написан под влиянието на Рабле, но той на свой ред е определил основния комплекс от мотиви в „Трета книга“ на романа на Рабле.

Следващото произведение от средновековната пиршествена традиция, на което ще се спрем, датира от X в. В т.нар. „Кеймбриджки песенен ръкопис“ има едно произведение в стихове, в което се разказва как някакъв си мошеник се явява при майнцкия архиепископ Херингер и му се кълне, че успял да отиде в ада и на небето. 4 4 Това комично задгробно видение от кеймбриджиските песни е публикувано в „The Cambridge sings, edited by Karl Breul“ , Cambridge, 1915, стр. 59–85. Според неговия разказ Христос пирува на небето, негов готвач е апостол Петър, а виночерпец — Йоан Кръстител. Мошеникът успял да открадне от пиршествената трапеза парче бял дроб, което изял. За тази небесна кражба епископ Херингер му налага наказание. Това малко произведение е много характерно за средновековната пиршествена традиция: тук се травестира тайната вечеря; образът на пира дава възможност тя да бъде пренесена в материалнотелесния план, да бъдат включени реални кухненски детайли, апостол Павел да бъде превърнат в готвач и т.н.