Франсоа Рабле - Гаргантюа и Пантагрюел

В поемата от XIII в. се изобразява борбата между двама велики владетели: единият въплъщава въздържанието, другият — блажната храна. Изобразява се армията на „Месояда“, която се състои от кренвирши, колбаси и т.н.; като участници в битката фигурират пресни сирена, масло, каймак и т.н.

Накрая ще отбележим същественото значение на пиршествените образи в comù, фарсовете и във всички форми на площадната народна комика. Известно е, че националните шутовски фигури са заимствували дори имената си от националните ястия (Ханс Вурст, Пикелхеринг и др.).

През XVI в. е съществувал фарсът „Живите мъртъвци“. Той се поставял при двора на Карл IX. Ето съдържанието му: един адвокат заболява от душевно разстройство и си въобразил, че е умрял; престава да яде и да пие и лежи неподвижно в леглото си. За да го излекува, един роднина сам се престорва на умрял и нарежда да го поставят на маса като покойник в стаята на болния адвокат. Всички плачат край умрелия роднина, а самият той, лежейки на масата, прави такива смешни гримаси, че всички започват да се смеят, а след тях и самият покойник. Адвокатът изразява изумлението си, но го убеждават, че и на мъртвите се полага да се смеят ; тогава и той си налага да се засмее: това е първата стъпка към оздравяването. След това роднината-покойник, както си лежи на масата, започва да яде и да пие . Убеждават адвоката, че мъртвите ядат и пият; той също започва да яде и да пие и оздравява напълно. Следователно смехът, яденето и пиенето побеждават смъртта . Този мотив наподобява новелата „За целомъдрената ефеска матрона“ на Петроний (от неговия „Сатирикон“) 12 12 Вж. сведението за този фарс в: Guyon. Diverses Leçons I, гл. 25. .

В средновековната писмена и устна литература на народните езици пиршествените образи толкова тясно се преплитат с гротесковия образ на тялото, че много от тези произведения ще можем да разгледаме едва в следващата глава, посветена на гротесковата концепция за тялото.

Няколко думи за италианската пиршествена традиция. В поемите на Пулчи, Берни, Ариосто пиршествените образи играят съществена роля, особено при първите двама. Още по-значителна е тази роля у Фоленго както в италианските, така и главно в макароническите му произведения. Пиршествените образи и най-различните „ядливи“ метафори и сравнения получават у него направо натрапчив характер. В макароническата поезия Олимп е мазна страна с планини от сирене, с морета от мляко, в които плават кльоцки и пастети; музите са готвачки. Фоленго описва кухнята на боговете най-подробно в сто и осемдесет стиха; нектарът е мазна чорба от свинско месо с подправки и т.н. Развенчаващата и обновяващата роля на тези образи е очевидна; но очевиден е също и техният отслабен и стеснен характер: преобладава елементът на теснолитературната пародия, победно-пиршественото веселие се е изродило, няма истински универсализъм, почти го няма и народноутопичния момент. Не може да се отрече, че Фоленго е оказал известно влияние върху Рабле, но то се отнася само до повърхностните моменти и изобщо не е съществено.

Такава е традицията на пиршествените образи през средновековието и Ренесанса, наследник и завършител на която става именно Рабле. В неговото творчество преобладава положителният, победно-тържествуващият и освобождаващият момент в тези образи. Присъщата им тенденция към общонародност и изобилие тук се разкрива с пълна сила.

Но Рабле познава и образа на монасите — тунеядци и лакомници; този аспект на пиршествените образи е разкрит например в четвъртата книга в главата „За пребиваването на монасите предимно в кухнята“. Като описва как Гаргантюа прекарва времето си през периода на възпитаването му в схоластичен дух, Рабле показва в сатиричен аспект дори лакомията на своя герой (прекарването на времето от младия Гаргантюа тук много наподобява на деня на „някой си абат“). Но този тесносатиричен аспект в романа на Рабле има много ограничено и подчинено значение.

Усложнен характер има у Рабле „Прославянето на Гастер“. Тази хвала, както и предшествуващите я глави за гастрономите и техните прекомерни пиршествени приношения на Гастер, е изпълнена с борбата на противоречиви тенденции. Тук пиршественото излишество се съчетава с безсмислената лакомия на гастрономите, които боготворят червото. Самият Гастер „изпраща тези маймуни (т.е. гастрономите) при своето нощно гърне, за да погледат и да поразмислят какво божество се намира в неговите изпражнения“. Но на фона на тези отрицателни образи на безсмисленото чревоугодие (отрицанието обаче не засяга самите ястия и вина, поднасяни от гастрономите) се възвишава могъщият образ на самия Гастер, изобретателя и създателя на цялата човешка техническа култура .