Кретьен Труа - Ивен, Рицаря с лъва

Ст. 1184:Раната, която започва да кърви в присъствието на убиеца, е мотив от келтската и скандинавската митология. Среща се и в Перлесваус или Старата книга за Граала (нач. на XIII в.), където Ланселот присъства на погребението на рицар, чиито рани прокървяват. Така той бива обвинен в убийството на покойника.

Ст. 1376:Топосът за любовта, която прониква през очите и засяда в сърцето на влюбения, води началото си от римските поети Вергилий Хораций и Овидий.

Ст. 1384:По всяка вероятност тук Кретиен пародира мотива за раната, кървяща в присъствието на убиеца. Вж. бел. към ст.1184.

Ст. 1432:Тук Кретиен използва темата за любовната лудост, типична за куртоазната лирика, но я адаптира към ценностната система на рицарския роман. Така лудостта се явява последица от страстта към приключения и от любовното чувство. Епизодът с лудостта на Ивен обединява в едно тези две душевни крайности.

Ст. 1508:Тук Кретиен повтаря една модерна условност: човешката красота е дело на природата, която пък изпълнява Божията воля.

Ст. 1624:Горската мома не е известна от други романи. Тук Кретиен я обвързва с конкретна епизодична функция — да обясни как дамата знае за предстоящото идване на Артур.

Ст. 1764:Въпросният „мислен разговор“ представлява вмъкнато „тенсо“ — диалогичен жанр в куртоазната поезия, където двама души застъпват противоположни възгледи за любовта или по някой морален въпрос. Въпреки че „тенсо“ е лишен от поетическа стойност, той е показателен за актуалните нагласи в куртоазните среди. Формално „тенсо“ подражава на схоластичния диспут.

Ст. 1819:Историческата личност Уриен е уелски военачалник на северните брити. Живял е през втората половина на VI в.

Ст. 1923:Затворът на любовта е друг мотив в куртоазната лирика. По-късно той получава по-цялостни трактовки в Роман за Розата (1230) от Гийом дьо Лорис и в алегоричната поема на Жан Фроасар Затворът на любовта (1371–1372).

Ст. 1975:Според Р. Ш. Лумис името Ескладос произлиза от уелското Карадок, което се среща в редица романи. Льо Ру вероятно е прозвище — Рижавия. Но в текста на Кретиен нищо не потвърждава подобен прякор.

В три от общо десетте ръкописа на романа съпругата на Ескладос Льо Ру, а впоследствие и на Ивен, се нарича Лодин. Но в ръкописа, по който е направен българският превод, дамата на вълшебния извор остава анонимна. Само веднъж е спомената като дамата от Ландюк (ст. 2153). Тя е единствената централна героиня в романите на Кретиен, която остава неназована — факт, който може да се тълкува като отказ от страна на писателя да изгради цялостен характер. На тази героиня би следвало да гледаме като на съвкупност от функции, произтичащи от ролята й на владетелка на имение, вдовица, съпруга, господарка. Най-спорен е статутът й на любеща съпруга: в отношението й към Ескладос, а и към Ивен надделяват други чувства.

За отбелязване е, че повечето от женските персонажи в този роман остават неназовани. Анонимността на действащи лица в романите на Кретиен дьо Троа свидетелства за тенденция, която води началото си от „античния“ рицарски роман. В историческите хроники и в епическите песни от XII век почти всички персонажи, в това число второстепенните и епизодичните, носят имена. В тези два жанра собственото име е знак за историчност, който се вписва общия им замисъл — съхраняване на паметта за определено историческо минало и неговата прослава. Появилият се към средата на XII век „античен“ рицарски роман черпи своите сюжети от големите разкази на гръцко-римската античност — Илиада , Тиванци , Енеида и др. Но по същество това първо течение рицарски романи е чуждо на всякакъв историцизъм. Макар че носят имената на славни антични герои, неговите персонажи обслужват конкретната романна фикция, а не историческата правда или художествения модел от миналото. В тези романи анонимните фигури изобилстват. Новото явление е знак за нова естетическа ориентация, в която на преден план излиза не името, а повествователната функция на персонажа. Кретиен дьо Троа задълбочава тази тенденция. (Вж. програмната, макар и непълна статия на Daniele James-Raoul: „L’anonymat définitif des personnages et l’avènement du roman: l’apport de Chrétien de Troyes“, in Façonner son personnage, Aix-en-Provence, Presses de l’Université de Provence, 2007, p. 135–144.)