lovech - Ubiyte Raym

По пътя минаха няколко коли, шофьорите им очевидно не подозираха, че само на няколко метра от тях се крият прес­тъпници.

Сакс им завиждаше. Бягаше едва от половин час, а вече копнееше да се върне към нормалния живот.

— Ало, госпожице!

Мери Бет Макконъл се стресна и отвори очи.

Беше заспала на мухлясалия диван.

Гласът отново се чу:

— Госпожице, добре ли сте? Ехо? Мери Бет?

Тя скочи от дивана и се втурна към счупения прозорец. Зави ѝ се свят, наложи се да се подпре на стената. Главата ѝ се пръскаше от болка.

„Върви по дяволите, Гарет!“ - помисли си тя.

Болката отмина и зрението ѝ се проясни. Изправи се и продължи към прозореца.

Беше Мисионера. С него вървеше висок мъж с плешиво теме, сиви панталони и работна риза. Носеха брадва.

— О, Господи, благодаря ти! - промълви Мери Бет.

— Госпожице, добре ли сте?

— Добре съм. Още го няма.

Гърлото я болеше, едва говореше. Спасителите ѝ дадоха пълна манерка и тя я изпи до дъно.

— Обадих се в полицията - рече Мисионера. - Казаха, че тръгват веднага. Ще пристигнат след петнайсет-двайсет ми­нути. Ние обаче няма да ги чакаме. Ще ви освободим веднага.

— Не знам как да ви се отблагодаря.

— Отдръпнете се настрани. Цял живот сека дърва, тази врата след минута ще стане на трески. Това е Том.

— Здравейте, Том.

— Здравейте. Как е главата? Не изглежда добре.

Тя докосна драскотината.

— А, дреболия, изглежда по-зле, отколкото е.

Откъм вратата се чу думкане. От прозореца се виждаше как Мисионера вдига високо брадвата, острието проблясва­ше на слънцето. Когато баща ѝ бе жив, Мери Бет му помага­ше да цепи дърва за камината. Спомни си колко обичаше да го наблюдава как точи брадвата - от острието излизаха оран­жеви искри като фойерверки на Четвърти юли.

— Кое е това момче, дето ви е отвлякло? - поинтересува се Том. - Някакъв извратен тип ли?

— От Танърс Корнър е. Много е странен. Вижте!

Тя махна към бурканите с насекоми.

— Ама че откачалка - възкликна Том; приближи се до прозореца, за да разгледа по-добре.

Тряс... От вратата се отцепи голямо парче дърво.

Тряс... Мери Бет погледна вратата. Мисионера още не я беше пробил. Гарет сигурно я бе подсилвал, може би беше заковал две врати една за друга. Обърна се пак към Том:

— Чувствам се, сякаш съм една от буболечките му. Той...

Том неочаквано пъхна ръка през прозореца и стисна яка­та на ризата ѝ. Хвана я за гърдите. Дръпна я до решетките и долепи влажните си, смърдящи на тютюн устни до нейните. Тя извърна глава с отвращение, започна да плюе и да пищи.

— Дявол да те вземе, какви ги вършиш? - възкликна Ми­сионера.

Мери Бет си помисли, че ще удари Том с брадвата, за да го зашемети. Преди обаче Мисионера да издърпа приятеля си, тя хвана ръката, която опипваше гърдите ѝ, и я дръпна силно надолу. Едно стърчащо парче стъкло се заби в китката му. Нападателят изпищя от болка, пусна момичето и се отдръпна.

Мери Бет избърса уста и избяга в средата на стаята.

Мисионера се нахвърли върху Том:

— Защо, по дяволите, го направи?

„Удари го! - мислено викаше Мери Бет. - Фрасни го с брадвата! Той е полудял. Кажи на полицаите да го аресту­ват.“

Том не слушаше какво му говори приятелят му, а стиска­ше ръката си, гледаше с ужас раната и нареждаше:

— О, Господи, Господи...

— Нали ти казах да траеш! След половин час вече щеше да е в леглото ти! Всичко прецака!

Мери Бет с ужас осъзна, че никой не е имал намерение да я спасява. Никой не беше известил полицията!

Том вдигна окървавената си ръка:

— Гледай бе, човече. Гледай!

Запъти се с олюляваща се походка към гората. Спря на няколко метра от бараката и се обърна към нея:

— Шибана кучка! Приготви се. Пак ще се върнем!

Той погледна надолу и се наведе. След малко се изправи с камък в здравата си ръка. Запокити го към прозореца. Мери Бет отскочи назад, камъкът прелетя на десетина сантиметра от главата ѝ. Тя се хвърли на дивана и заплака.

Отвън отново долетя гневният глас на Том:

— Готви се, кучко! Ще се върнем!

Събраха се у Харис Томъл, на голямата буренясала лива­да, която той не си даваше труд да поддържа. Единствената „украса“ на двора му бяха камионът, паркиран пред къщата, и шевролетът му - спрян отзад.

Той беше най-образованият от тримата и се опитваше да си създаде образ на сваляч. Само той бе лежал в затвора - бяха го хванали да продава ценни книжа, които „случайно“ се оказали на друг човек. Беше отличен стрелец, но доколко­то бе известно на Кюлбо, никога не бе стрелял по човек. Ос­вен това мислеше прекалено много, обръщаше прекалено го­лямо внимание на външния си вид и не обичаше да черпи. Всичко го правеше изключително ненадежден партньор в то­ва, с което тримата се занимаваха през последните няколко години в окръг Пакенок.