lovech - Ubiyte Raym

„Веществените доказателства показват, че може да е ви­новен, Райм. Не го доказват. Уликите могат да бъдат тълку­вани по десетки различни начини.“

— А Лидия? - настоя Сакс, стискайки рамото му още по- силно. - Защо я отвлече?

— Вече казах защо... Тя също беше в опасност. Блакуотър Ландинг... това е опасно място. Там се случват нещастия. Ня­кои умират, изчезват там. Исках да я защитя.

„Разбира се, че е опасно място - помисли си тя. - Не е ли опасно обаче точно заради теб?“

— Тя твърди, че си искал да я изнасилиш - възрази Сакс.

— Не, не, не... Тя скочи във водата, намокри се и си скъса дрехите. Виждаше ѝ се всичко, нали се сещате... Гърдите. И аз... такова... възбудих се. Ама нищо не съм направил.

— Ами Мери Бет? Нарани ли я, изнасили ли я?

— Не, не, не! Нали ви казах! Удари си главата и аз ѝ из­бързах кръвта с онази кърпичка. Никога не бих направил та­кова нещо, не на Мери Бет!

Сакс го гледаше замислено.

„Блакуотър Ландинг... това е опасно място.“

— Ако те измъкна оттук, ще ме заведеш ли при Мери Бет? - попита накрая тя.

Гарет се намръщи:

— Ако го направя, ще я върнете в Танърс Корнър, а тук може да пострада.

— Няма друг начин, Гарет. Ако те измъкна, трябва да ме заведеш при нея. Ние ще се погрижим да не ѝ се случи нищо лошо. Аз и Линкълн Райм.

— Наистина ли можете да го направите?

— Да, но ако не се съгласиш, ще останеш в затвора много дълго време. А ако Мери Бет умре заради теб, това е все едно, че си я убил. Никога няма да излезеш на свобода.

Той погледна през прозореца.

— Добре - склони накрая.

— Далече ли е?

— Пеша ще ни отнеме осем-десет часа. Зависи.

— От какво?

— От това, колко души ни преследват и колко внимател­но се движим.

Гарет взе решението си много бързо. Увереността му бе съмнителна, сякаш беше очаквал, че някой ще го измъкне, и през цялото време си беше мислил как да избяга на преслед­вачите.

„Да или не?“ - питаше се отчаяно тя.

— Ти си готина, харесваш ми - каза тогава Гарет, толкова невинно, че Сакс загуби всяка представа за това, което пра­ви, и се изсмя високо.

— Чакай малко - каза му тя и се върна в главното поме­щение.

Взе си оръжието и противно на всяка логика го насочи към Натан Грумър.

— Съжалявам - прошепна тя. - Дай ми ключа от килията, после се обърни и сложи ръце зад гърба си.

Той застина, чудеше се дали да извади оръжието си.

— Това е повече от глупаво, госпожичке.

— Ключа!

Той го извади от чекмеджето и ѝ го хвърли. После сложи ръце зад гърба си. Собствените му белезници изщракаха остро.

Амелия Сакс изтръгна телефонния кабел, отключи кили­ята, сложи белезници на Гарет и го поведе към задната вра­та. Чуха бръмчене на кола. Измъкнаха се незабелязано през главния вход.

Сега бяха вече на повече от километър от центъра на гра­да, сред храсталаци и дървета, и момчето я водеше по някак­ва едва забележима пътека. Белезниците му подрънкваха.

Бяха задъхани от тичане. Сакс се питаше колко ли време имат, преди да бъде открито бягството им. Най-вероятно бро­ени минути. Много скоро някой (прокурорът, адвокатът на Гарет, Бел, Мейсън Жермен...) щеше да отиде до ареста по някаква работа, за да завари горкия Натан, обезоръжен и пос- рамен, заключен със собствените си белезници за бюрото си.

Обърна се мислено към Райм:

„Не можех да постъпя по друг начин, Райм! Не разбираш ли? Нямах избор! Знаеш какво ще стане с това дете в затво­ра.“

Ако центърът за задържане „Ланкастър“ беше такъв, ка­къвто си го представяше, момчето сигурно щеше да бъде из­насилено и бито още първия ден и може би нямаше да пре­живее и една седмица зад решетките.

„Не, не бъркам майчиния си инстинкт с търсенето на спра­ведливост, доктор Пени. Знам само, че ако с Линкълн имах­ме син, той щеше да е също толкова своенравен и упорит като нас, и че ако нещо се случи с нас, бих искала някой да се грижи за него, както аз се грижа за Гарет...“

Сакс знаеше, че само така могат да открият Мери Бет. Райм бе изчерпал всички възможности на криминологията, а решителността, кояго личеше в очите на Гарет, ѝ подсказ­ваше, че той никога няма да проговори.

Движеха се бързо. Сакс се изненадваше колко ловко се промъква момчето, въпреки че ръцете му бяха в белезници. Явно знаеше точно къде да стъпи, през кои храсти може да се мине най-лесно, къде почвата е прекалено мека за ходене.

— Не стъпвай тук - предупреди той. - Това е глина от каролинско езерце, ще залепнеш като в лепило.

Вървяха вече половин час, почвата постепенно ставаше по-мека, въздухът вонеше на гнило. После пътеката свърши в дълбоко тресавище. Гарет я изведе на някакво шосе. Зап- ромъкваха се през храстите от едната страна на асфалта.