lovech - Ubiyte Raym

— Натан Грумър.

— Полицайката с него ли е?

— Не знам. Откъде, по дяволите, да знам? И да е вътре, револверът и ножът, с който се опита да те татуира, трябва да са в сейфа.

— Натан няма ли да я чуе, ако вземе да вика?

Кюлбо отново си спомни хладнокръвния поглед на черве­нокосата.

— По-вероятно е момчето да се развика.

— Добре де, какво ще правим тогава?

— Нахлузваме му бързо торбата. Дръж.

Кюлбо подаде на О’Сараян флакон спрей:

— Пръскай на ниско, защото могат да залегнат.

— Това... няма ли да задуши и нас?

— Ако не си го пръснеш в скапаната мутра, не. Пръска в една посока, не е като облак.

— С кого да се заема?

— С момчето.

— Ами ако жената е по-близо?

— Тя е за мен - изсъска Кюлбо.

— Ама...

— Остави я на мен!

— Добре, добре.

Наведоха глави, за да минат покрай мръсния прозорец от задната страна на ареста, и спряха пред металната врата. Тя бе леко открехната.

— Виждаш ли, отворена е - прошепна Кюлбо, горд, че всичко върви, както той е предвидил. - Хайде, като кимна, влизаме бързо и ги напръскваме... И недей да пестиш тази гадост.

Подаде голяма торба на другаря си.

— После му я нахлузваш на главата.

О’Сараян стисна спрея, после кимна към торбата в ръце­те на Кюлбо.

— Значи и нея ще откараме, така ли?

Кюлбо въздъхна отегчено:

— Да, Шон. И нея.

— А? Добре де. Само питам.

— Като ги зашеметим, веднага ги изкарваме. Ие спирай по никаква причина.

— Добре... А, да ти кажа само. Взел съм си колта.

— Какво?

— Револвера бе, донесъл съм го за всеки случай.

Кюлбо се замисли за момент, после каза:

— Добре.

И хвана дръжката на вратата.

22.

Дали това ще е последното нещо, което наблюдаваше?

От леглото си Линкълн Райм виждаше парка на Универ­ситетския медицински център в Ейвъри. Разкошни дървета, криволичеща между тучни ливади алея, каменен шадраван, копие, по думите на една сестра, на някакъв известен фонтан в парка на Севернокаролинския университет в Чапъл Хил.

От апартамента се в Сентрал Парк в Манхатън Райм виж­даше небето и някои от небостъргачите по Пето авеню. Не можеше обаче да види самия Сентрал Парк, освен ако не преместят леглото му до прозореца.

Тук, може би защото сградата е била строена с грижа за пациентите, прозорците бяха по-ниски.

Отново се замисли дали операцията ще бъде успешна. Да­ли щеше да я преживее.

„Разбира се, че има риск...“

За Линкълн Райм най-неприятното нещо на света бе нес­пособността му да извършва най-обикновени човешки дей­ности.

Пътуването от Ню Йорк до Северна Каролина например бе планирано толкова дълго, че не му създаде никакъв проб­лем. Най-мъчителна за него беше невъзможността да извър­шва дори най-обикновени движения: да се почеше, да си из­мие зъбите, да обърше устата си, да си отвори бутилка мине­рална вода, да седне на стол и да погледа как врабчетата се къпят в прахта...

Отново се запита дали всичко това не е една голяма глу­пост.

Беше се срещал с най-известните невролози в страната, самият той бе учен. Беше изчел почти цялата литература по въпроса и много добре разбираше колко малка е вероятността да се възстанови след травмата на четвъртия шиен прешлен. Все пак беше готов да се подложи на операцията.

Въпреки че гледката от прозореца на тази непозната бол­ница в този непознат град можеше да се окаже последна.

Защо все пак го правеше?

А, имаше много важна причина.

Всъщност точно тази причина хладнокръвният кримино- лог още не можеше да приеме и никога не беше изказвал на глас. Защото тя нямаше нищо общо с познанията му за ве­ществените доказателства. Нищо общо с миенето на зъбите или седенето на леглото. Не, всичко бе само заради Амелия Сакс.

Най-накрая той призна пред себе си истината: страхуваше се да не я загуби. Страхуваше се, че тя рано или късно ще си намери друг Ник. Това беше неизбежно: тя щеше да предпо­чете всеки друг пред прикования на легло инвалид. Тя искаше да има деца. Искаше да води нормален живот. И така, Райм беше готов да рискува живота си, да рискува да влоши състо­янието си заради слабата надежда, че може да се оправи.

О, знаеше, разбира се, че ако операцията се окаже успеш­на, пак няма да може да се разхожда по Пето авеню под ръка със Сакс. Надяваше се да постигне поне малко подобрение, една съвсем малка крачка към нормалния живот. Да бъде малко по-близо до нея. В най-смелите си мечти Райм си пред­ставяше как стиска ръката ѝ, как усеща допира ѝ.

За всеки друг това бе дреболия.