lovech - Ubiyte Raym

— Лесна работа. От кола ли е?

— Не знам.

— От къща?

— Не знам.

— Наскоро ли е произведен?

— Нямам представа.

— Май ще е по-трудно, отколкото си мислех. Прати го все пак, ще видя какво мога да направя.

След като свършиха, Райм накара Бен да фотокопира две­те страни на ключа и да изпрати копията по факса на Купър. След това се опита да се свърже със Сакс. Радиостанцията не работеше, затова ѝ се обади на мобилния телефон.

— Ало?

— Сакс, аз съм.

— Какво ѝ е на радиостанцията?

— Не работи.

— Накъде да вървим, Райм? От другата страна на реката сме, но загубихме следата. И, честно казано... - тя понижи глас - местните са бесни. Люси още малко, и ще ме изяде.

— Направих началните изследвания, но не знам как да тълкувам данните. Сега чакам онзи човек от фабриката в Блакуотър Ландинг. Давет. Ще дойде всеки момент. Слушай, Сакс, има още нещо. Открих значителни количества амоняк и нитрати по дрехите на Гарет и в обувката.

— Да не е бомба? - попита удивена тя.

— Така излиза. Пък и тази корда е прекалено тънка за каквато и да било риба. Мисля, че я използва за капани. Вни­мавайте къде стъпвате! Ако видите нещо, което прилича на улика, помни, че може да е клопка. Изчакайте още малко. Надявам се скоро да ви кажа накъде да вървите.

Гарет и Лидия минаха още пет-шест километра. Слънцето печеше безмилостно; вероятно минаваше обяд. Въпреки че бе пила в кариерата, Лидия бързо ожадня, започна да ѝ се вие свят.

Гарет сякаш го усети, защото я успокои:

— Още малко! Там е по-хладно и има вода.

Местността бе открита. Редки гори и блата. Никакви къ­щи или пътища. В различни посоки се отклоняваха стари, обрасли пътеки. Ако някой тръгне да ги търси, надали щеше да разбере откъде са минали в този лабиринт.

Гарет я поведе по тясна пътека. От едната ѝ страна се изди­гаха скали, от другата зееше пропаст. Вървяха около киломе­тър. Изведнъж Гарет спря и се извърна рязко. Изтощена и от­паднала, Лидия се облегна на едно дърво и загледа жилавото хлапе, мръсните му ръце и крака, гъстите му вежди, безумните очи.

„Ще те хванат, негоднико! - помисли си тя. - Ще те раз­късат на парченца.“

Гарет явно остана доволен, че никой не ги преследва. След това се завря в храстите и извади тънка корда за въдица. Опъ­на я през пътеката, на няколко сантиметра над земята. Беше почти незабележима. Върза я за една пръчка, която пък опря в голяма стъклена бутилка, пълна с някаква мътна течност. Лидия долови лека миризма на амоняк. Това я ужаси; в бол­ницата често виждаше изгаряния от основи. Такова количес­тво амониева основа можеше да причини сериозни пораже­ния на десетина души.

— Не можеш да го направиш! - прошепна тя.

— Тебе пък кой те пита? Сега свършвам и отиваме вкъщи.

„Вкъщи ли?“

Момчето замаскира голямата бутилка с клонки. Лидия си представи как съдържанието ѝ опръсква хората, тръгнали да я спасят, как ги ослепява, изгаря кожата им.

Преди години Лидия бе участвала в момичешката скаутска организация, но задачите, които ги караха да изпълняват там, ѝ бяха скучни. Завиждаше на момчетата, които учеха полезни неща: да се ориентират по компас, да поставят капа­ни, да добиват вода от различни растения, да познават ядивните плодове. Тя не знаеше точно къде се намират, но имаше добра ориентация за посока и предполагаше, че са изминали около осем километра на североизток от Блакуотър Ландинг, въпреки че Аутърбанкс, накъдето очевидно се бяха запъти­ли, се намираше на изток от Танърс Корнър. Явно целта на Гарет бе не да отидат по най-прекия път при Мери Бет, а да подмами преследвачите да навлязат още по-дълбоко в опас­ните земи на север от Пако.

Дали да не предупреди по някакъв начин Джим Бел и ос­таналите? Нямаше как да го направи: ръцете ѝ бяха вързани, а Гарет я наблюдаваше през цялото време. Затова тя отпра­ви молитва към ангела си пазител да бди над хората, които идват да я спасят.

Сега вървяха по-бързо въпреки жегата. Лидия едва успя­ваше да догони Гарет, който като че ставаше по-мръсен с всяка изминала минута, целият бе в прах и останки от гнили листа. Сякаш бавно се превръщаше в насекомо.

Той кимна към един хълм:

— Там горе. Там ще нощуваме. Утре сутринта ще про­дължим към океана.

Престилката ѝ отдавна бе мокра от пот. Горните ѝ две копчета бяха разкопчани и се виждаше сутиенът ѝ. Момчето постоянно зяпаше закръглените ѝ гърди. Това обаче не я ин­тересуваше. Искаше само да влезе в някое хладно помеще­ние, каквото и да е то.