lovech - Ubiyte Raym

Гарет кимна надолу:

— Хайде.

— Не. Не искам. Страх ме е.

— Хич не ми пука дали те е страх. Хайде!

Хвана я за ръцете и я поведе по стръмната пътека към скалистия бряг. Свали фланелката си, наведе се, наплиска възпалената си кожа. Зачеса се, стисна няколко пъпки, после загледа ноктите си. Беше отвратителен. Погледна Лидия:

— Искаш ли и ти да се измиеш? Ще ти стане добре. Ако искаш, можеш да се съблечеш и да поплуваш.

Мисълта да се покаже гола пред него я ужаси. Поклати глава. После седна на брега и наплиска ръцете и лицето си.

— Само не пий - предупреди я Гарет. - Имам хубава вода.

Измъкна някаква стара торба иззад един камък. Вътре имаше бутилки минерална вода и няколко пакета солени бис­квити с фъстъчено масло. Гарет изяде цял пакет и изпи една бутилка. Предложи и на Лидия, но тя поклати глава.

— По дяволите, няма да те отровя. Трябва да пийнеш нещо.

Лидия се направи, че не вижда бутилката, наведе се и от­пи голяма глътка от локвата. Водата беше солена и с мета­лен вкус. Отвратителна. Тя се задави и едва не повърна.

Гарет отново ѝ подаде бутилката:

— Нали ти казах. Тук има всякакви помии. Стига си пра­вила глупости.

Хвърли ѝ бутилката. Тя я пое непохватно със завързаните си ръце и я изпи до дъно.

Водата я ободри.

— Къде е Мери Бет? - попита тя. - Какво си ѝ направил?

— На брега на океана е. В една стара банкерска къща.

В Северна Каролина „банкер“ означава човек, който жи­вее на Аутърбанкс, бариерните острови, отделящи континента от океана. Значи там била Мери Бет. Ето защо отиваха на изток, към безлюдните блата. Гарет вероятно имаше лодка, с която да прекоси тресавищата, после да мине по Крайб­режния плавателен канал до Елизабет Сити и през пролива Албърмарл да излезе на Банкс.

— Харесва ми там - продължи той. - Чисто е. Обичаш ли океана?

Говореше непринудено, сякаш водеха съвсем нормален разговор.

За момент страхът ѝ намаля. Гарет обаче внезапно поста­ви пръст пред устните си и се намръщи - сякаш тъмната му половина отново се завръщаше. Заслуша се за момент, после поклати глава. Явно звукът, който бе чул, не му се стори опа­сен. Почеса подпухналото си лице и посочи с глава стръмна­та пътека нагоре:

— Хайде. Няма да ходим много.

— До Аутърбанкс има цял ден път.

— По дяволите, днес няма да ходим чак дотам. Ще се скри­ем и ще изчакаме негодниците, които ни преследват, да ни подминат. После ще отидем при Мери Бет. Сега ще нощува­ме само двамата.

Когато каза последните думи, погледна смутено встрани.

— Ще „нощуваме“ ли?

Гарет обаче не уточни какво има предвид. Задърпа я на­горе, към изхода на кариерата.

6.

Откъде идва този интерес към местата, на които е умрял някой?

Амелия Сакс често си бе задавала този въпрос по време на десетките огледи на местопрестъпления, които беше из­вършвала. Задаваше си го и сега, когато стоеше на завоя на Шосе 112 при Блакуотър Ландинг.

На това място бе извършено кървавото убийство на Били Стейл, тук бяха отвлечени две млади жени, тук стотина оси бяха променили завинаги (ако не отнели) живота на един съ­вестен полицай. Дори под палещото слънце мястото изглеж­даше зловещо.

Линкълн Райм бе написал една книга: „Сцени на престъп­лението“. Тя беше първото нещо, с което се захвана след зло­полуката, която го остави инвалид за цял живот. В книгата се описваха сцените на световноизвестни престъпления. Въпре­ки че не беше леко четиво, тя продължаваше да се търси. Хо­рата любопитстваха да научат, да речем, как е бил застрелян Пол Кастеляно или как серийният убиец с прозвище Алиса в Страната на чудесата е издебвал жертвите си из Сентрал Парк.

Сакс отново огледа Блакуотър Ландинг. Намираше се на север от Танърс Корнър и представляваше блатиста мест­ност при устието на някакъв канал, който се вливаше в Па- кенок. Гъсти гори, много от дърветата в които бяха мъртви, покрити с пяна блата, изсъхнали треви, голи пространства с напукана почва. Тук, на местопрестъплението, от шосето към тинестия бряг се спускаше стръмен склон, осеян с боклуци. Долу, на равното, растяха върби, кипариси и туфи висока тре­ва. На десетина метра в реката навлизаше стар кей, крайна­та му част бе потънала под водата.

Около самото място нямаше никакви постройки, но на идване от градчето Сакс бе забелязала доста красиви къщи в жилищния район на Блакуотър Ландинг. Както самият Та­нърс Корнър, и това населено място изглеждаше призрачно и изоставено. Чак сега Сакс си даде сметка откъде идва това чувство - никъде не се виждаха деца, въпреки че беше вакан­ция. Нямаше надуваеми басейни, нямаше велосипеди, няма­ше детски колички.