lovech - Ubiyte Raym

Докато плаваха към другия бряг, Сакс попита:

— Този ще ни създава ли много ядове?

— Кой, Кюлбо ли? Той е мързеливец - отвърна Люси. - Пуши трева и пие много, но няма сериозни нарушения, ако изключим пиянските сбивания. Предполагам, че има казан за уиски някъде из горите и дори за хилядарка не вярвам да си даде труд.

— Какво работят той и приятелите му?

— О, и тях ли си видяла? - изненада се Джеси. - Ами, Шон, най-хилавият от тримата, и Рич нямат постоянна рабо­та. Бракониерстват, събират изхвърлени неща, хващат се на временна работа. Харис Томъл е ходил две години в колеж. Постоянно опитва някакви сделки, но досега не съм чул да е спечелил нещо. И тримата обаче имат пари, което означава, че произвеждат нелегално уиски.

— Защо тогава не ги арестувате?

Джеси замълча. Люси отговори вместо него:

— Първо трябва да открием казана. - После добави: - Тук понякога предпочитаме да не си създаваме главоболия.

Сакс се замисли - тази философия надали беше характер­на само за Юга.

Пристигнаха на другия бряг и Сакс скочи от лодката, пре­ди Джеси да успее да ѝ подаде ръка.

По канала се зададе черен моторизиран шлеп, петнайсе­тина метра дълъг. Навлезе в реката и продължи надолу по течението. Отстрани имаше надпис: „Давет индъстрис“.

— Какво е това? - поинтересува се Сакс.

— Една фабрика в покрайнините на града - отвърна Лю­си. - Прекарват продуктите си по Крайбрежния плавателен път, през Дизмал Суомп Канал до Норфолк. Асфалт, катран, такива неща.

Райм чу обяснението по радиостанцията и се обади:

— Не е зле да разпитаме дали по време на убийството не е минал някой шлеп.

Сакс го спомена на Люси, която отговори:

— Това е едно от първите неща, които направихме. Не е имало шлеп. Ако се интересуваш, разпитахме и всички, ко­ито пътуват редовно по Канал роуд и Шосе 112. Нищо инте­ресно не научихме.

— Добре сте се сетили - похвали я Сакс.

— Това е стандартна процедура - тросна се Люси и се за­пъти към колата си със самодоволната физиономия на уче­ничка, която най-сетне е успяла да натрие носа на най-голе­мия всезнайко в класа.

7.

— Няма да му позволя да направи нищо, докато не осигу­рите климатична инсталация.

— Том, нямаме време да чакаме - възрази Райм. Апаратурата от управлението на щатската полиция беше пристигнала.

— Стив работи по въпроса - оправда се Бел. - Задачата излезе по-трудна, отколкото си я представях.

— Не ми трябва климатична инсталация.

— Опасявам се да не получиш дисрефлексия, Линкълн.

— Не съм чувал високата температура да е вредна за кръвното, Том. Ти чел ли си го някъде? Аз не съм.

— Стига е този подигравателен тон, Линкълн.

— Подигравателно ти звуча, така ли?

Болногледачът търпеливо обясни на Бел:

— Високата температура води до обезводняване на тъка­ните. При това те се свиват и оказват по-голямо налягане върху кръвоносните съдове. Това може да доведе до дисреф­лексия, която може да го убие. Няма да минем без климатик. Всичко е пределно ясно.

Том бе единственият болногледач, който се задържа по­вече от половин година при Райм. Другите или напускаха, или биваха уволнявани от криминолога.

— Включете го - нареди Райм на един полицай, който вкарваше олющен апарат за газова хроматография.

— Не!

Том застана със скръстени ръце пред разклонителя. По­лицаят се стъписа.

— Когато получим климатичната инсталация, тогава ще го включвате - изсъска болногледачът.

— Боже Господи! - възкликна Райм.

Едно от най-неприятните неща за всеки парализиран е нес­пособността да дава израз на яростта си.

След злополуката Райм бързо си даде сметка, че такива прости действия като стискането на юмруци например (да не говорим за хвърлянето на тежки предмети - любимото занимание на бившата му жена, Блейн) много облекчават гнева.

— Ако ме ядосваш още, пак ще ме заболи вратът или ще получа гърчове - предупреди той.

— Това не може да те убие за разлика от дисрефлексията - отбеляза спокойно Том, което още повече ядоса криминолога.

— Изчакайте пет минути - каза неохотно Бел и излезе.

Линкълн Райм оглеждаше апаратите. Чудеше се дали ня­кога ще бъде способен да докосне някой предмет. Само бези­менният пръст на лявата му ръка бе запазил някаква чувст­вителност и можеше да се движи.

Тери Добинс, лекарят от Нюйоркското полицейско управле­ние, който се занимаваше с Райм, му бе разказал за всички неп­риятни емоции, които съпътстват живота на паралитика, и го беше уверил, че ще преживее всичките. Бе споменал обаче, че някои не отминават веднъж завинаги, а периодично се връщат.