lovech - Ubiyte Raym

— Това е момичето на неговите мечти - измърмори криминологът. - Продължавай.

Тя търси още двайсетина минути, но не откри нищо дру­го, което да им послужи. Никакви карти, дневници или бе­лежници с адреси. Тази липса на полезни улики засилваше все повече чувството ѝ, че за Лидия може да стане твърде късно.

„При отвличане по сексуални подбуди жертвата трябва да се открие още през първите двайсет и четири часа; след това похитителят престава да гледа на нея като на човешко същество и повече нищо не го възпира да я убие.“

— Мисля, че трябва да приключваме и да тръгвам към местопрестъплението.

— Не бързай, Сакс. Не помниш ли, че ти реши да се пра­виш на добра самарянка, не аз!

В думите му звучеше раздразнение.

— Какво още искаш от мен? - изсъска тя. - Да сваля от­печатъци ли? Да търся косми ли?

— Разбира се, че не. Целта ни не е да събираме улики, които да послужат в съда. Трябва ни нещо, от което да по­лучим представа къде може да е завел момичетата. Със си­гурност няма да ги върне по къщите им. Някъде си е при­готвил затвор специално за тях. Ходил е там няколко пъти, за да го подготви. Може да е малолетен, но явно е планирал престъплението предварително. Дори да е решил да убие момичетата, сигурен съм, че им е изкопал хубави, уютни гробчета.

Макар че бе работила дълго с Райм, Сакс все още не бе свикнала с коравосърдечните му забележки. Знаеше, че криминологът не трябва да обръща внимание на ужасите, които вижда, но все още отказваше да го приеме. Може би защото виждаше същото равнодушие към страданието и у себе си - способността да се абстрахираш от видяното, която прите­жават най-добрите детективи. Сакс се опасяваше, че това рав­нодушие може да убие нещо в душата ѝ.

„Хубави, уютни гробчета...“

Тя заоглежда за пореден път стаята.

„Аз съм на шестнайсет. Аз съм объркано момче, сираче, децата в училище ми се подиграват, аз съм на шестнайсет, аз съм на шестнайсет, аз съм...“

Някаква мисъл бавно изплува в съзнанието ѝ.

— Райм, знаеш ли кое е странно?

— Какво, Сакс?

— Той е дете, нали?

— Да.

— Спомням си Томи Бриско, ходех с него, когато бях на шес­тнайсет. Знаеш ли с какво бе окичил стените на спалнята си?

— По мое време момчетата си закачваха плакати на Фа­ра Фосет.

— Точно така. Гарет няма нито една порноснимка, нито един плакат от „Плейбой“ или „Пентхаус“. Няма карти за игра, няма играчки. Няма плакати на роксъстави... И слу­шай, няма видео, нито телевизор, нито уредба, няма дори най-обикновен транзистор. Няма касетки, по дяволите, той е на шестнайсет! Дори няма компютър.

Кръщелницата на Сакс, дъщерята на приятелката ѝ Ейми, бе едва на дванайсет, а стаята ѝ беше нещо средно между магазин за играчки и изложбена зала за електроника.

— Може приемните му родители да имат финансови проб­леми.

— По дяволите, Райм, ако бях на неговата възраст и исках да слушам музика, щях сама да си направя радио. Тийнейд­жърите не се спират пред нищо. Той обаче не се интересува от такива работи. Умът му е само в насекомите.

— Чудесно, Сакс, продължавай.

„Добре, но какво от това?“ - помисли си тя. Наблюдени­ето е само половината от работата на криминолога. Другата половина са изводите от това наблюдение.

Линкълн Райм заговори със съблазнителен глас, както ви­наги когато си представяше някое местопрестъпление:

— Хайде, Сакс, мисли като него. Превърни се в Гарет Ханлън. Какво си мислиш? Как живееш? Какво правиш в тази смрадлива стая? Какви са най-съкровените ти мисли?

Сакс затвори очи. Най-добрите криминолози (както все ѝ повтаряше Райм) са като талантливи писатели, които се вжи­вяват в героите на романите си и могат да се потопят в съв­сем различни светове.

— Сакс...

— Шшшт.

Тя се опита да забрави истинската си самоличност: чен­гето от Бруклин, любителката на бързи коли, бившата ма­некенка в „Шантел“, шампионката по стрелба, червеноко­сата жена, която си изрязва дълбоко ноктите заради нави­ка си да драще темето си и да човърка кожичките на пръс­тите си.

Опита да се превърне в шестнайсетгодишно момче, мом­че, което изпитва нужда или желание да отвлича жени. Ко­ето изпитва нужда или желание да убива.

„Какво чувствам?“

— Не се интересувам от нормален секс - започна тя, ся­каш говореше сама на себе си. - Не се интересувам от нор­мални взаимоотношения. Хората са като насекомите, тряб­ва да се държат в клетки. Всъщност само насекомите ме ин­тересуват. Само с тях се чувствам добре. Само те ме радват.