lovech - Ubiyte Raym

С тези думи тя пристъпи към бурканите. Погледна пода пред краката си.

— Следите от стола!

— Какво?

— Столът на Гарет... на колелца е. Поставен е срещу бур­каните. Той се върти ту към тях, ту към масата и ги рисува. По дяволите, сигурно дори им говори. Буболечките са цели­ят му живот.

Следите от колелата на стола обаче не стигаха до буркана в края на масичката - най-голям от всички и поставен малко встрани от останалите. Беше пълен с оси-убийци. На стената му бе залепено сиво гнездо от подобна на хартия материя; малките насекоми на жълти и черни ивици жужаха гневно, сякаш усещаха натрапника.

Сакс се приближи и се загледа внимателно.

— Тук има един буркан с оси - каза тя на Райм.

— Защо ти направи впечатление?

— Защото е отделен от другите. Момчето никога не го наблюдава, личи по следите от стола. Освен това в останали­те буркани има само водни животни. Страхотна идея, Райм: кой би бръкнал вътре? Отдолу има около една педя пръст. Струва ми се, че е заровил нещо вътре.

— Провери!

Сакс отвори вратата и помоли госпожа Бабидж за чифт дебели кожени ръкавици. Като ги донесе, домакинята завари полицайката да гледа буркана с осите.

— Да не смятате да бръкнете вътре? - ужаси се жената.

— Смятам.

— О, Гарет ще побеснее. Мрази да му пипат буркана с осите.

— Госпожо Бабидж, Гарет се издирва за углавно престъп­ление. Какво мрази, няма никакво значение.

Очите на жената се наляха със сълзи:

— Ама ако се промъкне и види, че сте пипали... тогава...

— Ще го заловим, преди да се върне. Не се тревожете.

Сакс си сложи ръкавиците и уви ръката си с калъфката от една възглавница. Внимателно отвори буркана и бръкна вът­ре.

Две оси кацнаха на ръкавицата, но после пак излетяха. Останалите не обърнаха внимание на натрапницата. Сакс вни­маваше да не бутне гнездото.

„Ужилили я на 137 места...“

Разрови малко пръстта и откри найлоново пликче.

— Хванах те!

Тя извади плика. Преди да затвори буркана, една оса успя да се измъкне.

Свали кожените ръкавици и отново си сложи гумените. Изсипа съдържанието на плика на леглото. Вътре имаше де­сетина стари пощенски марки с картинки на насекоми, ма­кара с корда, стотина долара в банкноти и четири сребърни монети, изрезката от вестника със снимка на семейството му преди катастрофата, малък ключ на верижка, без отличи­телни знаци освен серийния номер. Тя разказа на Райм какво е намерила.

— Добре, Сакс. Отлично. Не знам какво ще открием по тези улики, но за начало е добре. Тръгвай сега за местопрес­тъплението. Блакуотър Ландинг.

Преди да излезе, Сакс отново огледа стаята. Избягалата оса се опитваше отново да влезе в буркана. Какво ли искаше да каже на посестримите си?

— Не мога повече - оплака се Лидия. - Много бързо вър­виш.

Едва си поемаше дъх. Лицето ѝ бе плувнало в пот. Дрехи­те ѝ бяха мокри.

— Млък! - тросна се той. - Не чувам нищо от теб. Не можеш ли, без да бърбориш през цялото време?

„Какво иска за слуша?“ - почуди се тя.

Той отново погледна картата и я поведе по друга пътека. Все още вървяха из гъстата борова гора, но въпреки че бяха на сянка, на Лидия ѝ се виеше свят - ясен симптом на топ­линния удар.

Той отново погледна гърдите ѝ.

Изпука с кокалчетата на пръстите си.

„Ужасна жега.“

— Моля те - проплака тя. - Не мога повече! Моля те!

— Тихо! Да не повтарям повече.

Минаха през облак мушички. Две влязоха в устата ѝ и тя плю с отвращение. Как само мразеше тази гора! Лидия Джонсън изоб­що мразеше да е сред природата. Много хора обожават гори, басейни, градини. Тя обаче бе щастлива само ако се намира в затворено пространство: обичаше работата си, разговорите с единствената си приятелка, която още не бе омъжена, романите на ужасите, ходенето на пазар, редките нощи с приятеля си.

Всичките ѝ любими занимания се правеха в затворени по­мещения.

Като погледнеше навън, се сещаше за излетите, които ор­ганизираха омъжените ѝ приятелки; представяше си семейст­ва, седнали около някой басейн, докато децата им играят с надуваеми играчки; пикници; стройни жени с тесни клинове; мислеше си за живота, за който мечтаеше, но не можеше да води.

Когато излезеше на открито, Лидия осъзнаваше колко е самотна.

Тъкмо отправяше молитва към ангела си пазител, когато Гарет я прекъсна:

— Хайде, идвай. Насам. Трябва да пийнем нещо.

Поведе я по друга пътека. Изведнъж дърветата свършиха и пред тях зейна огромна яма. Беше стара кариера. Дъното ѝ бе покрито със зеленясала вода. Лидия си спомни как като дете бе плувала тук, преди блатата да завземат земята на север от Пако и районът да стане толкова опасен.