lovech - Algoritam

Сара отново се обърна да го погледне.

— Мислиш, че някой ни чака при хотела ли?

— Съмнявам се. Но както каза Алекс, аз го открих. Някой друг може да направи същото. Ако има проблем, най-вероятно ще чака при колата му. Не можеш вечно да седиш във фоайето на хотела, без да предизвикаш подозрение. Така че засега няма да се приближаваме до колата на Алекс и за всеки случай ще влезем предпазливо. Ясно?

Тя кимна и се завъртя. Алекс каза:

— Какво искаш да кажеш с това «засега»?

Бен отвори торбата от «Уол-Март».

— Едно по едно. Сложете си шапките.

Тримата си нахлупиха шапките. Бен си сложи и ръкавиците. Винаги беше по-лесно да се облечеш за операция, когато е студено.

Слязоха и тръгнаха пеша, замижаха срещу лъчите на сутрешното слънце, които прорязваха пространството между сградите покрай тях. Манхатън Авеню не беше подходящо име: в действителност представляваше тиха улица с три платна, отстрани с няколко малки жилищни комплекса с ниски наеми и обща пералня — свидетелство за това какво беше представлявал кварталът в миналото, преди да бъдат издигнати в съседство лъскавият хотел и бизнес комплексът. Бен ги поведе към главния вход и тримата влязоха в хотела, той непрекъснато се оглеждаше, докато вървяха. Не забеляза проблеми.

Мъжът с прошарена коса и тъмносив костюм на рецепцията махна на Алекс.

— Здравей, Алекс! Радвам се да те видя. На закуска ли днес?

— Здравей, Трейси! Не, оставам при теб този път. Ремонтират къщата ми.

Мъжът се усмихна.

— Радвам се, че си отседнал при нас.

Продължиха нататък.

Бен не можеше да повярва.

— Кой, по дяволите, беше този? — попита той.

— Трейси Мърсър. Управителят.

— Познаваш управителя?

— Често идвам на делови закуски и обеди.

Бен се учуди как толкова умен човек може да бъде такъв невероятен глупак.

— Не ти ли казах да отседнеш на място, където никой не те познава?

— Да, но…

Бен поклати глава.

— Забрави.

Алекс идиот ли беше? Беше ли си намислил предсмъртното желание?

Отидоха в стаята му и докато брат му си прибираше такъмите, Бен гледаше през прозореца надолу към магистралата и разпрострелия се върху огромна площ търговски комплекс на «Икеа». Нямаше ги, когато той беше дете. Навремето източен Пало Алто беше забранена зона, освен ако не искаш да си купиш трева, но дори и тогава той не идваше тук по тъмно. Времената се бяха променили. Беше удивен, че Алекс съвсем спокойно може да се възползва от подобно нещо. Този хотел струваше поне четиристотин долара на нощ и брат му го използваше като тайна квартира, без изобщо да се замисли за сметката. Беше почти смешно, двамата бяха в различни икономически прослойки. Разбира се, половината от наследството на родителите им не беше малко, но Бен изобщо не беше докосвал тези пари. В съзнанието му те дори не съществуваха, освен като застраховка в много краен случай, ако лайната, в които се забъркваше всекидневно, някой ден директно удареха вентилатора.

Слязоха обратно във фоайето. Сара каза:

— Трябва да отида до тоалетната.

В главата на Бен прозвуча сигнал за тревога.

— Не.

Тя го погледна.

— Не?

— Не сега. Тук не сме в безопасност. Трябва да продължим да се движим. Ще стискаш.

Тя вирна глава и очите ѝ го пронизаха.

— Колко дълго?

Искаше му се да ѝ каже: Докато ти кажа, че можеш да се изпикаеш, мамка ти! Вместо това отвърна:

— Десет минути. Можеш ли да издържиш?

Тя не отговори и той прие това за «да». Боже, можеше да види как от ушите ѝ едва ли не започва да излиза пушек.

Да го духа! Канеше се да мине още веднъж покрай колата на Алекс и последното, от което се нуждаеше, беше тя да се завре в тоалетната, да вземе назаем телефон и да предупреди някого какво става.

Алекс плати — този път нямаше и следа от управителя — и се върнаха обратно при колата на Бен. Бен се оглеждаше за опасности по пътя.

— Карай — нареди той на Алекс. — Има «Старбъкс» от другата страна на 101. Сара може да използва тоалетната там. После се върни и мини покрай колата си на паркинга на хотела. Искам да я огледам още веднъж.

— Дори тя да се обадеше на някого, щом стигнеха до «Старбъкс», вече нямаше да има значение.

— Сигурен ли си, че е добра идея? — попита Алекс.

— Съмнявам се, че има някого — отвърна Бен. Но рано или късно, знаеше той, някой щеше да дойде. Или при колата на Алекс, или в кабинета, или отново в дома му. Или при колата на момичето. Или в нейната къща. И всяка от тези точки за засада можеше да послужи на свой ред за контразасада.