Unknown - Матю Райли Турнирът

... и се озовах пред няколко чифта очи, светещи в мрака - зли очи, принадлежащи на някакви обитатели на тези пещери. Бяха облечени в дрипи и пристъпваха застрашително към нас.

Обитателите но полземния свят

С ужас видях, че са деца.

Бяха десетина, на различна възраст, между осем и шестнайсет. Всички бяха мърляви и с измъчени очи на гладуващи.

Огледах мрачната пещера - островчета от боклуци се издигаха над водата, а върху тях имаше груби колиби и навеси. Бяхме се натъкнали на дома им. За тези деца мизерният живот в тъмното бе по-добър от живота по улиците на Константинопол.

Високо слабо момче, най-голямото в групата, излезе напред и се обърна към Зубайда на гръцки:

- Знаеш, че не трябва да идваш тук, богато момиче.

- Омар. моля те, ужасно съжалявам -запелтечи Зубайда. - Ние... Изгубихме се.

Момчето стоеше над нея и гледаше похотливо гърдите й.

- Знаеш, че никой неканен гост не напуска пещерата ни, без да плати такса. За ваше добро се надявам, че и двете имате да дадете нещо различно от телата си.

Зубайда приличаше на хванато в капан куче. Носеше само лекото си наметало над много късата рокля, която несъмнено бе облякла в очакване на различен вид плътско приключение тази нощ. Нямаше нищо друго - и определено нищо, с което да плати.

Докато ставаше тази размяна на реплики, аз се взирах в децата, събрали се зад по-високия Омар. Малки момичета с уплашени очи, предизвикателно намръщени момченца, всички облечени в изпоцапани дрипи. И изведнъж с потрес видях лице, което разпознах...

Но точно в този момент Омар се обърна към мен.

- А ти, момиченце? Не съм те виждал преди. Гостенка в двореца ли си? Откъде идваш?

- От Англия - твърдо рекох на гръцки. - Аз съм дъщерята на краля - добавих, като си мислех, че това уточнение може да се окаже в моя полза. Лош ход.

Момчето се ухили през счупените си зъби.

- Дъщерята на краля значи? Нека тогава да попълня образованието ти. Кралската кръв не означава нищо в дълбоките места на света. Много далеч от дома си, принцесо. - Погледът му се плъзна по китките и шията ми, сякаш търсеше накити. - Въпросът ми остава. Какво можеш да ми дадеш, за да ти позволя да си тръгнеш свободно?

Подобно на Зубайда, аз също нямах нищо ценно у мен - нито пръстени, нито огърлици, нито монети.

Погледът ми обаче намери погледа на онзи, когото познавах сред групата изгубени деца - друго момче, тънко и длъгнесто, на около петнайсет години.

- Мога да дам на него информация за смъртта на родителите му - казах дръзко.

- Информация! - презрително се изсмя водачът. -Това няма да...

Момчето, което познах, пристъпи напред и каза тихо:

- Чакай.

Омар се обърна, изненадан, че някой може да оспори лидерството му пред другите. Но второто момче, както бях забелязала, бе приблизително на неговата възраст и височина и съответно минаваше за негов легитимен съперник.

- Искам да чуя какво има да каже. - Момчето пристъпи към мен, влезе изцяло в светлината на факлата и аз видях лицето на Пиетро, липсващия син на убития готвач Брунело Борджия и жена му.

Бях се чудила къде се е дянал Пиетро след подозрителната смърт на родителите му. И защо е изчезнал. Бях приела, че някой, който бяга от местопрестъплението, го прави поради чувство за вина. Спомних си, че учителят ми беше предложил различна причина за бягството на Пиетро - страх.

Сега знаех отговора - той беше дошъл тук, на мястото, където се мъчеха да оцелеят сираците, калпазаните и избягалите хлапета.

Надявах се, че сега ще намеря отговора на втория въпрос.

Пиетро застана пред мен.

Спомних си как го бях срещнала в кухните на баща му в нощта на банкета по случай откриването. Тогава го бях взела за тих и стеснителен. Тук обаче, в светлината на факлата на Зубайда в подземната цистерна, чертите му изглеждаха по-резки. по-будни.

- Ще ти дам един шанс преди да те оставя на Омар - каза той и кимна почтително към лидера. - Какво можеш да ми кажеш са смъртта на родителите ми?

Всички погледи бяха вперени в мен. Не помръднах от мястото си и вирнах брадичка, както бях виждала да прави баща ми, когато искаше да изглежда особено царствен.

Преглътнах.

- Учителят ми, с когото лично султанът се посъветва относно смъртта на кардинала и на родителите ти, смята, че майка ти и баща ти не са посегнали сами на живота си, а са били убити.

Пиетро се взираше в мен с немигащи очи.

Накрая проговори.

- Слава богу. Не мислех, че някой ще ми повярва. Баща ми никога не би се самоубил. Никога. Бях убеден, че има някакъв заговор, но не знаех как да го докажа. Избягах, защото си помислих, че също може да съм в опасност. Учителят ти трябва да е изключително умен човек.