lovech - Hramat na bogovete

- Ти Ди! - опита се да надвика рева на двигателя. - Какъв е тоя боклук, да го вземат мътните?

Тамара Дефенде се намръщи.

- И аз се радвам да те видя, Еди - отвърна жената със своя мелодичен намибийски акцент.

- Какво стана с пайпъра 73? Очакваше Тамара да пилотира своето обичайно такси „Туин Команчи“ 84.

- Не ти ли се похвалих? Вече имам два самолета - бизнесът се разраства. Предположих, че този път може да ти трябва нещо по-голямо. - Тя кимна към Максимов, който водеше Струтър и Буду към летателния апарат. - Страхувах се, че Олег може да не се събере в пайпъра.

Еди хич не беше впечатлен.

- Но... това тук е някаква калпава реликва! Биплан е, мътни­те да го вземат. Кой го е правил, братята Райт 95ли?

- Руско производство е - отвърна Ти Ди в защита на своя самолет. - „Антонов“ 101...

- „Антонов“ Ан-2, да, знам. - Военната подготовка на Еди включваше разпознаване на летателни апарати. Той се качи в изключително просторния трюм, следван от тримата мъже. - Мисълта ми беше, защо въобще си купила това чудо? Трябва да е на шейсет години!

- Да бе! Само на трийсет и девет е, по-млад е дори от теб...

- Всъщност и аз съм на толкова - възпротиви се англичани­нът. - Все още не съм навършил четиресет.

- ...по-евтин е, по-прост, даже мога да го ремонтирам в храс­тите с чук и гаечен ключ, ако се наложи.

- Единственото, което ме интересува, е дали е бърз? - по­пита Еди, помаха за довиждане на Банга и затвори вратата на самолета.

- Не особено, но това е Африка. Нещата тук стават бавно.

- Повярвай ми, веднъж да се разчуе какво се е случило в затвора, правителството ще реагира доста бързо.

Привлекателната млада пилотка схвана намека, забърза към кабината и се покатери през сводестия отвор в кокпита 112. Еди провери другите пътници. Явно Струтър споделяше подозре­нията му за въздушните качества на този така наречен „Анто­нов“, защото се беше опасал здраво с коланите. За разлика от него Буду беше пристегнат единствено от смразяващия поглед на Максимов.

- Никога няма да се измъкнете - изръмжа зимбабвиецът, до­като Еди заемаше мястото до това на Струтър. - Не и в тази антика.

- Само шестнайсет километра са до границата - напомни му англичанинът. - Дори и това нещо може да ги прелети, преди някой от вашите бойни самолети да ни достигне. - Ти Ди фор­сира двигателя, завъртя руля на сто и осемдесет градуса и се върна на пътя. Руският „Антонов“ заподскача по неравностите. Струтър нервно затегна още повече колана си.

- Май няма да успее да полети - каза Буду.

- Това го чух - провикна се Ти Ди от кокпита. Беше успяла да подкара самолета по пътя, намали, за да провери приборите, преди да даде на пълна мощност. Двигателят зарева, фюзела- жът се разтресе, разнесе се грохот.

- Трябваше да си запазя тапите за уши - оплака се Макси­мов. Еди се съгласи с него; руската машина измени на съветска­та слава, като показа пълна липса на човешки удобства: нямаше никаква шумоизолация.

- Дръжте се - предупреди ги Ти Ди. Друсането се увеличи, докато бипланът набираше скорост. Чейс погледна през един от редицата кръгли илюминатори - с едната си ръка се беше хванал за облегалката, а с другата държеше на мушка Буду. Бяха достигнали до шейсет километра в час, седемдесет и пет - изведнъж друсането намаля и самолетът се отлепи от земята. „Антонов“ може и да беше антика, но все още имаше висока ефективност при ниска скорост, с която почти никой от съвре­менните летателни апарати не можеше да се похвали.

- Колко остава до границата? - провикна се Еди към Ти Ди, която беше насочила самолета на запад към страната, в която живееше в момента.

- По-малко от десет минути.

- Добре. - Веднъж Ан-2 да достигнеше въздушното прос­транство на Ботсвана - където имаха осигурен въздушен кори­дор - щяха да летят още петнайсетина минути до една изоставе­на писта, на която щяха да кацнат.

Там ги чакаха роднините на някои от жертвите на Буду.

Зимбабвиецът беше осъзнал какво го очаква, опитът му да скрие притеснението на белязаното си лице, не бе успешен. Погледът му се премести за кратко върху мачетето, което Стру­тър беше разположил между своето място и това на Еди.

- Даже не си го и помисляй - предупреди го англичанинът и го ръгна с оръжието си за повече тежест. Командирът на мили­цията се отпусна в седалката си и присви очи.

След като излетяха Струтър малко се успокои. Избърса пот­та от челото си и се обърна към англичанина:

- Казваш, че не си ми приятел, Еди, но ще ти бъда задължен до гроб, че ме измъкна от това място. Независимо дали ти ха­ресва, или не! - мъжът грееше, но усмивката му бързо се стопи при вида на отегчената физиономия на Чейс. - Каквото кажеш, когато кажеш, имаш го.