lovech - Hramat na bogovete

Буду се опита да прикрие безпокойството си и продължи по коридора, Еди го следваше по петите. Освободиха още хора от килиите им. Нова серия експлозии разтърси стария форт: това беше последната атака. Ако нещата се движеха по план, затво­рът вече трябваше да е в пълен хаос, с прекъснати комуникации и без повечето от отбранителните си установки. Следващата фаза - осигуряването на път за бягство - навярно беше влязла в сила.

Освобождаването на зимбабвийските политически затвор­ници беше голям хуманитарен акт, но не заради това Еди бе дошъл тук. Интересуваше го един-единствен затворник: мъжът зад стоманената врата, която се изправи пред тях.

Англичанинът допря ухо до решетъчното прозорче, опитва­ше се да чуе нещо от другата страна, въпреки пронизителната аларма. Това, че не беше затворено, говореше достатъчно. Ста­ите за мъчения, чиято цел беше извличането на информация, бяха шумоизолирани, зверствата, които се случваха зад стените им, биваха достояние единствено за мъчителя и неговите жерт­ви. Целта на отвореното прозорче беше всички в килиите да чуват писъците. Тази форма за мъчение бе изключително коварна, защото на разпитващия не се налагаше дори да докосва с пръст останалите мъченици.

Еди чу тежко дишане от другата страна на вратата. Всичко друго беше прикрито от алармата и неговия не толкова добър слух, който беше повреден от годините, прекарани сред стрелби и експлозии.

- Отвори я - заповяда на чернокожия.

Зимбабвиецът го изгледа стръвнишки, но изпълни заповедта.

- Аз съм, Буду - съобщи той.

Не последва отговор. Зимбабвиецът пристъпи плахо в стая­та. Еди го следваше на две крачки зад него. В далечния край на мрачното помещение стоеше мъжът, който англичанинът дойде да спаси: Джони Струтър, кениец с наднормено тегло, в средата на четирийсетте си години. Беше окован с лице към стената, голият му гръб бе подут и покрит с кървящи линии, причината за тях беше бой е камшик. Наоколо се носеше остра, неприятна миризма от изгоряло месо. Белезите по раменете и плешките на Струтър бяха достатъчни за Еди да разбере, че източникът на аромата не е някоя загоряла пържола. На малка масичка бяха подредени инструменти за мъчение, някои от които показани - и приложени - на Чейс предния ден.

Липсваше само операторът. Страхливецът беше офейкал при първия знак за опасност. Камшиците, куките и поялниците не бяха отбранително средство срещу бомбите и куршумите.

Еди посочи към Струтър.

- Свали го.

Буду отключи оковите, като през цялото време беше държан от англичанина на мушка. Когато и последната скоба беше от­ворена, въздебелият мъж се строполи на пода; стенеше.

- В ъгъла - нареди Чейс на зимбабвиеца и отиде да провери затворника.

Струтър се насили да отвори очи.

- Чейс? - учуди се той. - Еди Чейс! Боже в небесата, наис­тина си ти! Замалко да не те позная с тази брада...

- Можеш ли да ходиш? - попита го англичанинът с не осо­бено любезен тон.

Кениецът се опита да свие краката си и смръщи лице.

- Не знам. Откакто ме арестуваха, преживях доста, стари приятелю. Ще се наложи да ме носиш.

Погледът на Еди беше смразяващ.

- Нека се уточним, Струтър. Не съм ти „стар приятел“, нито пък ще ти мъкна дебелия задник. Искам едно-единствено нещо от теб - информация - тъй че ако не можеш да се движиш, ще те окова отново стената и да те вземат мътните.

Кениецът бързо се изправи на крака.

- Като се замисля, май мога да ходя.

- Радвам се, че се разбираме толкова добре. - Чейс се обър­на към Буду. - Хайде, тиквенико, да вървим. Струтър, вземи мачетето. Ако хубавецът опита нещо глупаво, намушкай го.

Кениецът пое оръжието и погледна зимбабвиеца.

- Ще направя голяма услуга на света, ако го убия на място.

- Знам, но ако го предам жив, ще получа малко кинти.

- Върнал си се в бизнеса? Смятах, че си го напуснал зави­наги.

- Само временно съм обратно в играта - отвърна Еди и оти­де до изхода на стаята. Единствените хора навън бяха затвор­ници, някои от тях бяха взели оръжията на пазачите и стреляха през една врата към двора. Форт Елена се беше превърнал в бойно поле.

Макар директорът на затвора да беше мъртъв, служителите му продължаваха да изпълняват функциите си. Съвсем скоро някой щеше да поеме управлението и да отвърне на удара. Оръ­жейниците бяха унищожени, но пазачите още разполагаха със сериозна огнева мощ.

Буду също беше наясно с това.

- Няма да успееш да се измъкнеш - каза той и направи по­дигравателен жест към затворниците: - Мислиш, че тези гладни кучета могат да пробият през портала?