lovech - Hramat na bogovete

Вратата се отвори. Еди падна назад, замаяната Нина изпълзя след него и тупна на тревата. Погледна към пушещите отломки и се ужаси, когато видя излизащите от пушилката хора. Прили­чаха на ходещи призраци.

- Мисля, че... трябва да преместя офиса си на първия етаж - изпъшка Уайлд.

Еди седна на тревата и си пое дълбоко въздух.

- Добре ли си? - попита съпругата си той.

- Аха. Донякъде. - Нина го погледна, цялото му лице беше в рани, дрехите му бяха разкъсани и пропити с кръв. - Господи! Приличаш на...

- Човек, който са го били нинджи?

- Не, щях да кажа, че приличаш на чучело с тая брада.

- Блягх!

- Но да, наистина трябва да те заведа в болница.

- Може би ще са малко претоварени тази вечер. - Еди кимна към паникьосаните служители. - Пък и има вероятност да си навлека проблеми, ако полицията желае да ме разпита.

Нина седна до него.

- И аз имам някои въпроси. Къде беше последните три месе­ца? С какво се занимаваше? Защо си тук - имам предвид на това място, сега, точно в този момент?

- Подред ли да отговарям? Бях навсякъде, преследвах Стайкс... - Спря на средата на изречението, беше искрено ядосан.

- Стайкс? - Уайлд се огледа нервно наоколо, все едно на­емникът можеше да се появи от нищото и да ги застреля, но за щастие, нямаше и следа от него.

Еди поклати глава.

- Вече се е изпарил. Изчезнал е! Копеле... шибано! - Мъжът удари яростно с юмрук капсулата. - Бях го хванал, имах въз­можност да го убия, но я пропуснах!

- Затова ли дойде тук? - не повярва на ушите си Нина. - За да убиеш Стайкс? Не заради... не заради онова, което ми каза в Перу, че ще докажеш, че не си убил Кит?

Нейното разочарование, което бързо се превръщаше в от­вращение, охлади за секунди пламенния му гняв. Чейс загово­ри, този път доста по-спокойно:

- Това сега няма значение, защото мисля, че бях подведен. Двамата бяхме подведени.

- Какво имаш предвид?

- Определени хора ми осигуриха информацията, че Стайкс ще е тук. В замяна трябваше да свърша нещо за тях.

- Да унищожиш статуетките. - Нина извади куфара от кап­сулата и го отвори. Трите каменни фигури бяха непокътнати.

- Аха. Само дето не мисля, че появата на този хеликоптер е съв­падение. Някой е искал всички ни мъртви - Такаши, Стайкс, теб... и мен. Трябва да разбера кой. - Приближаващи светлини привля­коха вниманието му, бяха линейки, пожарни коли и... полицейски патрулки. - Нямам време за разговори сега, трябва да вървя.

- Недей, Еди, не можеш да ме оставиш! Интерпол знае, че Кит е бил замесен в нещо... ако дойдеш с мен, можем да ги убедим...

- Съжалявам, мила, но не мога. Още не. - Чейс се изправи и се зачуди накъде да поеме. Роторът на вятърната турбина се беше забил в тревата като огромна стреличка за дартс, отвъд него започваше градският лабиринт на Токио. - Трябва да гово­ря с един човек. - Тъкмо щеше да тръгне... обърна се и издърпа куфара от ръката на Нина, преди тя да разбере какво става.

Жената скочи на крака, но съпругът ѝ вече беше далеч.

- Еди!

Чейс се обърна и каза:

- Помниш ли какво друго ти казах в Перу? Последното нещо? Все още съм на това мнение!

Нина беше прекалено потресена, за да го последва. Облегна се на спасителната капсула, докато съпругът ѝ потъна в нощта.

Наистина си спомняше последните му думи, когато се разде­лиха на помпената станция. Каза ѝ: „Обичам те“.

- Боже, Еди - въздъхна Нина. - В какво си се забъркал?

Същият въпрос можеше да зададе и на себе си.

10

Шинкансенът - по-известен на Запад като влака стрела - беше, заедно с вулкана Фуджи, един от символите на Япония; модерната експресна машина летеше между градовете с невероятна скорост и прецизна точност. В този мо­мент една пътуваше на северозапад от Токио до дестинация, намираща се на пет часа и хиляда и сто километра разстояние, а именно Хаката - град, разположен на западното крайбрежие на страната.

Еди нямаше намерение да стига толкова далеч. Неговата спирка беше Нагоя, която се намираше на една трета от целия път, който влакът трябваше да измине, оттам щеше да напусне страната от международното летище; охраната нямаше да е тол­кова сериозна, колкото на „Нарита“. Изходът му беше уреден от Скарбър. Предвид случилото се в сградата на „Такаши Индъстриз“, въобще не се учуди, когато разбра, че тя е в Япония. Със сигурност се е намирала в близост до небостъргача, за да може да наблюдава събитията.

И след това да докладва на шефовете си.

Над Еди се намираше LED дисплей, който показваше, че е почти полунощ. Инструкциите на Маделин бяха да не се сре­щат, преди влакът да напусне гара Шин-Йокохама. Следваща­та спирка, Нагоя, се намираше на един час и петнайсет минути разстояние. Разполагаха с достатъчно време, за да проведат разговора си.