Кейт Мортън - Пазителка на тайните

Бог да ѝ е на помощ — Лоръл не се сдържа и се засмя, — проумя дори загадката с онзи мъж зад кулисите. Загадъчните му думи. Толкова познати, но незнайно откъде. Изобщо не бяха от пиеса и точно затова се беше измъчила толкова — защото търсеше не където трябва. Думите бяха от един отдавна отминал ден, от разговор, за който съвсем беше забравила досега

34

Грийнейкърс, 1953 г.

Най-хубавото на това да си на осем беше, че Лоръл най-сетне можеше да прави циганско колело както трябва. Упражняваше се цяло лято и засега рекордът ѝ бяха триста двайсет и шест последователни пъти, от горната част на алеята до стария трактор на татко. Тази сутрин обаче тя си постави ново предизвикателство — щеше да провери с колко премятания може да обиколи къщата и щеше да ги прави възможно най-бързо.

Проблемът беше страничната порта. Винаги, щом стигнеше до нея (с четирийсет и седем, понякога четирийсет и осем премятания), тя отбелязваше местоположението си в праха, където кокошките бяха изкълвали тревата, изтичваше да отвори портата и после бързо се връщаше до отбелязаното място. Обаче докато вдигнеше ръце и се подготвеше, портата изскърцваше и отново се затваряше. Зачуди се дали да не я подпре с нещо, обаче кокошките бяха палави гадинки и като нищо щяха да се промъкнат в зеленчуковата градина, ако им предостави тази възможност.

Въпреки това, изглежда, нямаше друг начин да направи обиколката си с цигански колела. Прокашля се, както правеше учителката госпожица Плимптън, когато предстоеше да съобщи нещо, и каза:

— А сега добре ме чуйте… — и изпъна пръст, за да подсили въздействието на думите си, — ще оставя портата отворена, но само за минутка. Ако на някоя ѝ хрумне гениалната идея да се промъкне зад гърба ми, особено в градината на татко, просто ви напомням, че следобед мама ще готви пиле в чест на коронацията и си търси доброволки.

На мама никога не би ѝ хрумнало да пъхне в тенджерата някои от момичетата си — кокошките със сигурност щяха да умрат от старост, защото имаха късмета да се родят във фермата на Никълсън, — но Лоръл не виждаше причина да ги осведомява за това.

Взе работните ботуши на татко, оставени близо до вратата, отнесе ги до портата и подпря с всеки от тях отворените крила. Котаракът Констабъл, който наблюдавате операцията от стълбите, измяука като израз на резервите си относно плана, но Лоръл се престори, че не забелязва. Увери се, че портата няма да се затвори, повтори предупреждението си към кокошките, погледна часовника си за последен път, изчака голямата стрелка да стигне на дванайсет часа, изкомандва се „Старт!“ и започна да прави циганските си колела.

Планът проработи великолепно. Тя се премяташе ли, премяташе, а дългите ѝ плитки се влачеха в прахоляка и после шибваха гърба ѝ като конска опашка: през ограждението на кокошарника, през отворената порта (ура!) и обратно до мястото, откъдето беше тръгнала. Осемдесет и девет цигански колела за точно три минути и четири секунди.

Лоръл ликуваше… докато не забеляза, че палавите момичета са направили точно каквото ги беше предупредила да не правят Търчаха като обезумели из зеленчуковата градина на татко, кълвяха царевицата и всичко останало като луди, сякаш не ги хранеха обилно по три пъти дневно.

— Ей! — кресна Лоръл. — Марш обратно в кокошарника.

Те не ѝ обърнаха внимание и тя се приближи решително, започна да размахва ръце и да тупа с крака, обаче отсреща получаваше единствено безгранично презрение.

Отначало Лоръл не забеляза мъжа. Не и докато той не каза:

— Здравей.

Тогава вдигна поглед и го видя да стои близо до мястото, където обикновено татко паркираше своя морис.

— Здравейте — отговори тя.

— Май си малко ядосана.

— Наистина съм ядосана. Момичетата са избягали от кокошарника и кълват царевицата на татко, а аз ще опера пешкира.

— Боже, това си е сериозно.

— Така е. — Долната ѝ устна аха да се разтрепери, но Лоръл не го допусна.

— Ами, малко известен факт е, но по една случайност прекрасно владея кокошия език. Искаш ли да опитаме да ги привлечем обратно?

Лоръл се съгласи и двамата заедно погнаха кокошките из зеленчуковата градина, като мъжът издаваше подобни на кудкудякане звуци, а Лоръл смаяно го наблюдаваше през рамо. Когато и последната птица се върна на сигурно място обратно в кокошарника и вратата беше затворена, мъжът дори ѝ помогна да заличи следите от царевицата на татко.

— При нашите ли идвате? — попита Лоръл, внезапно осъзнала, че мъжът може да има друга цел, освен да ѝ помогне.