Кейт Мортън - Пазителка на тайните

Ако някой я беше накарал да състави списък с качествата на Стивън, той щеше да е много дълъг. Той беше храбър и я закриляше, беше забавен, беше търпелив с майка си, макар тя да беше жена, която дори с най-сърдечното си бъбрене можеше да остърже боята от стената. Стивън имаше силни ръце и вършеше с тях страхотни неща, способен беше да поправи почти всичко и умееше да рисува (но не толкова хубаво, колкото му се искаше). Беше красив и я гледаше така, че кожата на Дороти пламваше от желание, беше мечтател, но не се изгубваше във фантазиите си. Обичаше музиката и свиреше на кларинет джазови мелодии, които Дороти обожаваше, но които подлудяваха майка му. Понякога, докато Дороти седеше на канапето в нишата на прозореца му с кръстосани крака и го слушаше да свири, долу госпожа Никълсън вземаше метлата си и блъскаше с дръжката ѝ по пода, което караше Стивън да свири по-силно и по-джазово, а Дороти да се киска толкова силно, че се налагаше да запуши устата си с ръка Той я караше да се чувства в безопасност.

Обаче на челно място в списъка беше онова, което тя ценеше повече от всичко друго — силата на характера му. Стивън Никълсън притежаваше смелостта да отстоява убежденията си. Той никога не би допуснал любимата жена да прекърши волята му и на Дороти това ѝ харесваше. Според нея любов, която караше хората да вършат неща противно на нрава си, крие опасности.

Освен това той ценеше дълбоко тайните.

— Не говориш много за миналото си — каза ѝ една нощ, докато седяха на пясъка.

— Така е.

Помежду им настана мълчание, което прие формата на въпросителна, но тя не каза нищо повече.

— Защо не?

Дороти въздъхна, но въздишката ѝ безшумно отлетя с вечерния бриз. Знаеше, че госпожа Никълсън му шушне ужасни лъжи за миналото ѝ, чиято цел е да го убеди да изчака, да се среща и с други жени, да помисли дали да не се свърже с някое свястно местно момиче, чуждо на тези "лондонски глезотии". Знаеше също, че Стивън е отговорил на майка си, че обича загадките, че животът би бил крайно безинтересен, ако знаеш всичко за човека още преди да пресечеш улицата и да го поздравиш.

— Сигурно по същата причина, поради която ти не говориш много за войната.

Той взе ръката ѝ и я целуна.

— Звучи смислено.

Тя съзнаваше, че някой ден ще трябва да му разкаже, но трябваше да внимава. Стивън беше човек, който на секундата ще замине за Лондон и лично ще се оправи с Хенри. А Дороти не искаше Хенри Дженкинс да ѝ отнеме още един любим човек.

— Ти си свестен човек, Стивън Никълсън.

Той поклати глава и тя усети как челото му се движи, опряно в нейното.

— Не, просто съм човек — отвърна.

Дороти не оспори, но пое ръцете му в своите и нежно положи бузата си върху рамото му в мрака. Познаваше и други хора, добри и лоши, а Стивън Никълсън беше добър човек. Най-добрият. Напомняше ѝ за някого, когото бе познавала преди време.

***

Разбира се, Дороти си мислеше за Джими, както продължаваше да си спомня за братята и сестра си, за майка си и баща си. Той живееше заедно с тях в онази къща с дъсчена обшивка в субтропиците, приветстван от всички от семейство Лонгмайър в мислите ѝ. Не ѝ беше трудно да си го представи там, отвъд воала, защото той винаги ѝ бе напомнял за мъжете от семейството ѝ, приятелството ѝ с него беше като фар в мрака, вдъхваше ѝ надежда и може би, ако бяха имали шанса да се опознаят по-добре и за по-дълго, чувствата им щяха да се задълбочат и да се превърнат в любовта от книгите, в любовта, която беше открила със Стивън. Обаче Джими принадлежеше на Вивиан, а Вивиан беше мъртва.

Само веднъж ѝ се стори, че го вижда. Беше няколко дни преди сватбата, двамата със Стивън се разхождаха по брега, хванати за ръце, и той се наведе да я целуне по шията. Тя се засмя и се откопчи, изтича напред и после погледна през рамо, за да му подхвърли шеговита забележка. И в този миг забеляза фигурата в далечината, наблюдаваше ги от брега. Дъхът ѝ секна, когато го позна, обаче Стивън я настигна и я вдигна във въздуха. Изглежда обаче, съзнанието ѝ въртеше номера, защото, когато се обърна, фигурата вече беше изчезнала.

33

Грийнейкърс, 2011 г.

Майка им беше помолила за тази песен и искаше да я чуе в дневната. Лоръл предложи да ѝ занесе сиди плейъра в спалнята, за да не се налага да се мести, обаче предложението бързо беше отхвърлено, а Лоръл знаеше, че няма смисъл да спори. Не и с мама, не и тази сутрин, когато в очите ѝ се четеше онзи поглед като от друг свят. Вече два дни беше такава, откакто Лоръл се върна от Кампдън Гроув и ѝ разказа какво е открила.