Кейт Мортън: Пазителка на тайните

Точно както предполагаше. Отдолу се показа друга снимка, на други деца, на деца от миналото. Провери и от другата страна, вече забързано, измъквайки стъклото и снимката на Айрис и на Роуз. Друга снимка, на още две деца. Лоръл се вгледа в четирите деца заедно и ахна: досети се кои са децата по дрехите, които носеха, по усещането за горещина, защото бяха силно примижали срещу обектива, по характерното упорито и нетърпеливо изражение на най-малкото момиче. Това бяха семейство Лонгмайър от планината Тамбърийн, братята и сестрите на мама, преди да загинат в зловещата катастрофа, след която тя заминала за Англия под крилото на Кейти Елис.

Лоръл беше толкова погълната от находката си, чудейки се как да събере още сведения за това далечно семейство, което тя току-що беше открила, че забеляза колата на алеята чак когато тя едва не се блъсна в оградата. През целия ден имаха посетители, хората се отбиваха да поднесат съболезнованията си и всеки разказваше поредната история как Дороти карала децата да се усмихват, а Роуз ревваше още по-силно и бързо изразходва допълнителните кърпички, които се наложи да купят. Лоръл се вгледа в приближаващия червен автомобил и установи, че този път е пощальонът.

Приближи се да го посрещне. Разбира се, той беше чул новината и ѝ поднесе съболезнованията си. Лоръл му благодари и с усмивка го изслуша, докато той ѝ разказваше за невероятните умения на Дороти Никълсън да върти чука:

— Направо да не повярваш как такава красива дама кове ограда, обаче тя си разбираше от работата.

Лоръл поклати глава, споделяйки удивлението му, но мислите ѝ се отнесоха към някогашните дървосекачи в кедровите гори на планината Тамбърийн. Взе пощата и се върна на люлката.

Имаше сметка за тока, брошура за местните избори и още един възголемичък плик. Лоръл изви вежди, когато забеляза, че е адресиран до нея. Не бяха много хората, които знаеха, че е в Грийнейкърс, освен Клеър, а тя никога не би изпратила писмо, ако може просто да звънне по телефона. Обърна плика и прочете, че подателят е Мартин Меткалф от Кампдън Гроув номер двайсет и пет.

Заинтригувана, Лоръл го отвори и измъкна съдържанието му. Беше тънка книжка, официалният каталог на изложбата на дядо му Джеймс Меткалф в музея "Виктория и Албърт" отпреди десет години. "Реших, че сигурно ще ви хареса. Поздрави, Мартин — гласеше бележката, закрепена за корицата. — Елате ни на гости, когато сте в Лондон." Лоръл сигурно щеше да го направи. Много харесваше Карън, Мартин и децата им, момченцето със самолет от конструктор "Лего" с отнесен поглед. По някакъв необикновен и объркан начин ги чувстваше като свое семейство, с тях я свързваха съдбоносните събития от 1941 година.

Разлисти каталога и отново се възхити на изключителния талант на Джеймс Меткалф, на начина, по който той успяваше не просто да улови образ с фотоапарата си, а да сглоби цяла история от несъизмеримите елементи на един-единствен миг. При това значима история — снимките му бяха летопис на историческо преживяване, което би било почти невъзможно без тях. Запита се дали Джими е съзнавал това навремето, дали, запечатвайки на лента отделни мигове от личната скръб и загуба, е разбирал знаменателната хроника, която завещава на бъдещето.

Лоръл се усмихна на снимката на Нела и после се озадачи, когато попадна на снимка извън каталога, закрепена за задната му корица — копие на снимката, която беше забелязала в Кампдън Гроув, снимката на майка ѝ. Лоръл я взе, приближи я към лицето си и се взря във всяка красива черта на майка си, а докато я връщаше на мястото ѝ, очите ѝ се плъзнаха към последната снимка в каталога, автопортрет на Джеймс Меткалф, направен според надписа през 1954 година.

Портретът предизвика у нея странно усещане и отначало тя го отдаде на огромната роля на Джими в живота на майка им, на неговата доброта, за която разказваше тя, за щастието, което ѝ беше дарил, когато в живота ѝ цареше мрак. Обаче когато се вгледа по-продължително, Лоръл се увери, че причината да се чувства така е нещо друго, нещо по-силно, по-лично.

И изведнъж си спомни.

Лоръл се облегна назад и зарея поглед към небето, а по лицето ѝ се разля широка и невярваща усмивка. Всичко се проясни. Тя разбра защо толкова я впечатли името Вивиан, когато го чу от Роуз в болницата, защо Джими е знаел, че трябва да изпрати анонимната благодарствена картичка за Вивиан на Дороти Никълсън във фермата Грийнейкърс, защо я спохождаше усещането за дежавю всеки път, когато погледнеше марката в чест на коронацията.