Кейт Мортън - Пазителка на тайните

И изведнъж отново стана на девет години. Беше лятна нощ през 1954 година. Лоръл беше облечена с нощница с къси ръкави, а прозорецът над главата ѝ беше отворен с надеждата да примами хладината на нощния повей. Главата ѝ беше върху възглавницата, дългата ѝ права коса беше изпъната зад нея като ветрило, а стъпалата ѝ почиваха върху рамката на прозореца. Мама и татко бяха поканили приятели на вечеря, а Лоръл лежеше така в тъмното от часове, заслушана в плавните приливи на разговора и в смеха, който понякога се надигаше над приглушените въздишки на спящите ѝ сестри. От време на време уханието на тютюн долиташе нагоре по стълбите през отворената врата, откъм трапезарията се чуваше звън на чаши и Лоръл се къпеше в блаженото съзнание, че светът на възрастните е топъл и светъл и продължава да се върти отвъд стените на спалнята.

След известно време се чу стърженето на столове по пода, стъпки в коридора и Лоръл си представи как мъжете се ръкуват, жените се целуват по бузите, пожелават си лека нощ, казват си "0, каква прекрасна вечер!" и си обещават пак да се съберат. Захлопнаха се врати на автомобили, двигателите отбръмчаха по алеята и накрая в Грийнейкърс отново се възцариха тишина и спокойствие.

Лоръл зачака стъпките на родителите си по стълбите към спалнята, обаче така и не ги чу, олюляваща се на ръба на съня, но неспособна да се откъсне и да полети в бездната му. И после през дъските на пода долетя женски смях, прохладен и утоляващ като чаша вода, когато си жаден, и Лоръл се ококори. Седна в леглото и се ослуша, когато отново долетя смях, този път последван от тътрузенето на нещо тежко.

Лоръл не биваше да става късно нощем, освен ако не е болна, не ѝ се ходи до тоалетната или не я разбуди кошмар, но вече не можеше да затвори очи и да заспи. Долу се случваше нещо! Тя трябваше да разбере какво. Любопитството може и да убива котката, обаче малките момиченца обикновено се справят много по-добре.

Измъкна се от леглото и тръгна на пръсти по килима в коридора с развяваща се около босите си крачета нощница. Безшумна като мишка се прокрадна надолу по стълбите, поспря на площадката, когато чу музика, тиха мелодия, носеща се зад вратата на дневната. Лоръл бързо измина останалото разстояние. Коленичи предпазливо и притисна към вратата първо едната си ръка, после окото си. Примигна срещу ключалката и затаи дъх. Креслото на татко беше изтикано в ъгъла, за да се разчисти свободно място насред стаята, а двамата с мама стояха върху килима, притиснали тела в прегръдка. Голямата длан на татко придържаше уверено гърба на мама, бузата му беше долепена до нейната и двамата се поклащаха в такт с музиката. Очите му бяха затворени, а изражението на лицето му накара Лоръл да преглътне, а бузите ѝ — да пламнат. Сякаш татко изпитваше болка, но и тъкмо обратното на това. Беше си татко, но и не беше. А като го видя такъв, Лоръл се почувства неуверена и дори малко изревнува, макар нищичко да не разбираше.

Музиката ускори темпото и телата на родителите ѝ се разделиха. Двамата танцуваха, наистина танцуваха като на филм. Стискаха ръцете си, провлачваха шеметно обувки, а мама се въртеше ли, въртеше под ръката на татко. Бузите ѝ бяха порозовели, къдриците ѝ се сипеха по-волно от обикновено, презрамката на бледорозовата ѝ рокля се беше смъкнала мъничко от едното рамо и деветгодишната Лоръл осъзна, че дори да доживее до сто години, няма да види нищо толкова прелестно.

***

— Лол.

Лоръл отвори очи. Песента беше свършила и плочата продължаваше да се върти. Джери се беше надвесил над майка им, която се беше унесла в дрямка, и леко галеше косата ѝ.

— Лол — повтори той и нещо в гласа му, настойчивият му тон привлече вниманието ѝ към него.

— Какво има?

Той се взираше нежно в лицето на мама, а Лоръл проследи погледа му. И разбра. Дороти не спеше, беше си отишла.

***

Лоръл седеше на люлката под дървото и леко се люлееше с крак. Семейство Никълсън почти цяла сутрин уговаряха подробностите около погребението с местния свещеник и cега Лоръл лъскаше медальона, с който майка ѝ не се разделяше Единодушно бяха решили да я погребат с него. Тя не си падаше по вещите, но медальонът ѝ беше много скъп и никога не го сваляше. "Вътре е най-голямото ми съкровище", казваше, станеше ли дума за него, отваряше го и показваше снимките на децата си. Когато беше мъничка, Лоръл обожаваше миниатюрните пантички и приятното щракване на капачето.

Отваряше и затваряше медальона, взираше се в усмихнатите млади лица на сестрите си, на брат си и на своето собствено — снимки, които беше виждала стократно, и забеляза, че едно от парченцата овално стъкло е нащърбено отстрани. Лоръл намръщено плъзна палец по мястото. Крайчецът на нокътя ѝ се закачи, стъклото се размърда — беше по-хлабаво, отколкото си мислеше — и падна в скута ѝ. Без рамката си тънката фотографска хартия се изду в средата и тя можеше да надникне под нея. Вгледа се, пъхна пръст и извади снимката.