Кейт Мортън: Пазителка на тайните

Дългото и бавно придвижване от Лондон, дори с нея самата, която през цялото време говореше за Дафни, не намали въодушевлението на Лоръл и тя седна при майка си при първата възможност да останат насаме. Най-сетне си поговориха за всичко случило се, за Джими, за Доли, за Вивиан и за семейство Лонгмайър в Австралия. Майка ѝ сподели с Лоръл вината, която изпитваше отдавна, задето беше отишла да се срещне с Доли в нощта на бомбардировката и я беше върнала обратно в къщата.

— Нямаше да умре, ако не бях аз. Тъкмо излизаше, когато я срещнах.

Лоръл напомни на майка си, че се е опитвала да спаси живота на Доли, че е искала да я предупреди и че не бива да се обвинява за безразборните попадения на германските бомби.

Майка ѝ помоли Лоръл да ѝ донесе снимката на Джими — не репродукцията, а оригинала, — една от малкото минали следи, които не беше заключила някъде. Седнала до майка си, Лоръл погледна снимката с нови очи: зората след бомбардировка, отпред натрошеното стъкло искреше като мънички светлинки, отзад група хора излизаха от бомбоубежище насред пушека.

— Беше ми подарък — тихо каза мама. — Значеше толкова много, когато той ми я даде. Не можех да се разделя с нея.

Двете разговаряха и плачеха и докато майка ѝ намери неподозирани сили и успяваше да говори за онова, което е видяла и преживяла — пресекливо, но настойчиво, — Лоръл на моменти се питаше дали тегобата на старите спомени, някои от които отчайващо болезнени, не е прекомерна. Обаче дали благодарение на радостната новина на Лоръл за Джими и за семейството му, или от облекчение, че най-сетне може да открие тайните си, Дороти сякаш живна. Медицинската сестра ги предупреди, че подобрението в състоянието ѝ няма да продължи дълго, така че да не се заблуждават, и че тя бързо ще се влоши в даден момент, но освен това се и усмихна и ги посъветва да се наслаждават на общуването с майка си, докато могат. И те го сториха, обградиха я с обич, с глъчка и с цялата весела и капризна шумотевица на семейния живот, която Дороти Никълсън открай време обичаше повече от всичко друго.

А сега, докато Джери носеше мама до дивана, Лоръл прерови грамофонните плочи на лавицата, търсейки въпросния албум. Действаше бързо, но спря за миг, когато стигна до "Джазбендът на Крис Барбър", и по лицето ѝ се разля усмивка. Плочата беше на баща ѝ и Лоръл още помнеше деня, в който той я донесе у дома. Извади стария си кларинет и часове наред свири заедно със солото на Монти Съншайн, застанал в средата на килима, като от време на време поспираше и поклащаше глава, възхитен от виртуозността на Монти. На вечеря той беше вглъбен в себе си, глъчката на дъщерите му минаваше покрай ушите му, докато стоеше начело на масата с озарено от безгранично задоволство лице.

Преизпълнена със спомена за прелестното чувство, Лоръл отмести Монти Съншайн и продължи да разглежда плочите, докато не намери каквото търсеше — Рей Ноубъл и Снуки Лосън и тяхната песен "На сребристата лунна светлина". Обърна се и погледна към Джери, седнал до майка им, който нежно придърпваше одеялото, за да завие крехкото ѝ тяло, и изчака, замислена колко е хубаво, че той се беше върнал в Грийнейкърс през последните дни. Само на него бе доверила истините за миналото. Предишната нощ седяха един до друг, пиеха червено вино в къщичката на дървото, слушаха лондонска рокабили станция, която Джери намери по интернет, и си бъбреха глупости за първата любов, старостта и всичко помежду тях.

Когато заговориха за тайната на майка си, Джери заяви, че не вижда причина да споделят с другите.

— Ние бяхме там в онзи ден, Лол, това е част от нашата история. Роуз, Дафни и Айрис… — той вдигна неуверено рамене и отпи от виното си, — тях това просто ще ги разстрои и какво?

Лоръл не беше напълно убедена. Със сигурност имаше и по-безобидни истории за разказване и не беше лесно да се справиш с тази, особено за човек като Роуз. Обаче в същото време Лоръл отдавна размишляваше за тайните, за това, колко е трудно да ги пазиш и как те обикновено се спотайват тихомълком под повърхността, преди най-неочаквано да се стрелнат през пукнатина в решимостта на своя пазител. Подозираше, че ще се наложи да почака известно време и да види какво ще стане.

Джери вдигна поглед към нея и ѝ се усмихна, а после от мястото си до главата на мама ѝ кимна да пусне песента. Лоръл извади плочата от хартиената обложка, сложи я в грамофона и нагласи игличката върху външното ръбче. Кресчендото на пианото изпълни тихите кътчета на стаята, а Лоръл се облегна в другия край на дивана, положи глава в нозете на майка си и затвори очи.