Unknown - Сюзън Елизабет Филипс

— Искам да се върнеш в университета и да излезеш оттам с диплома за счетоводител. Много добре знаеш, че Дъг ще ти помогне да си намериш работа.

— Нямам никакво намерение да ставам счетоводител!

— Тогава каква искаш да станеш, Анабел? Кажи ми. Да не мислиш, че ми е много приятно да ти натяквам? Достатъчно е само един път да ми обясниш и…

— Искам да имам свой бизнес — отрони младата жена с тон, в който, за неин ужас, се бе промъкнала противна хленчеща нотка.

— Вече се опита, забрави ли? Онзи магазин за подаръци? Или онази окаяна компютърна компания? Ние с Дъг те предупредихме тогава. Ах, да, още и с онази жалка трудова борса. Никъде нищо не постигна.

— Не е вярно. Трудовата борса я затвориха.

— Както магазина за подаръци и компютърната компания. Не забелязваш ли едно странно съвпадение: щом се захванеш с нещо, и корабът тутакси се устремява към дъното? Защото се занимаваш само с фантазии, а не с нещо реално. Като онова хрумване да ставаш актриса.

Анабел сякаш потъна още по-надълбоко в седалката. Не беше лоша актриса, няколко пъти изигра сериозни второстепенни роли в университетските пиеси и дори режисира няколко студийни постановки. Но когато стигна до предпоследната година на следването си, се убеди, че театърът не беше нейното призвание, а просто средство да се скрие в един свят, където повече няма да бъде само по-малката некадърна сестра на Дъг и Адам.

— А виж какво се случи с Роб — не мирясваше Кейт. — От всички… Е, няма значение. Работата е там, че си втълпи всички онези шантави Ню ейдж идеи, че трябва само достатъчно силно да пожелаеш нещо и ще го получиш. Но в живота не става така. Иска се нещо повече от желание. Преуспелите личности обикновено са прагматични. Градят планове, основани само на реалността.

— Не искам да бъда счетоводителка!

Дълга, неодобрителна пауза последва този изблик. Тя съвсем точно знаеше какво си мисли майка й. Че Анабел си остава Анабел — нервна, екзалтирана, истерична, непрактична, единствената неудачница в семейството. Ала никой не я вбесяваше така, както собствената й майка.

Освен баща й.

И братята й.

Престани да си проваляш живота, картофче, и се заеми с нещо практично , й бе написал изтъкнатият хирург в последния си имейл, като предвидливо бе сложил в копие и останалата част от семейството, включително две лели и три братовчедки.

Вече навърши трийсет и една , бе отбелязал преуспяващият финансист Дъг в картичката, която й изпрати по случай рождения й ден. На твоите години печелех по двеста хиляди годишно.

Баща й, бивш велик хирург, бе възприел друг подход.

Вчера изпратих топката направо в четвъртата дупка. Играта ми постепенно се усъвършенства. И, Анабел… отдавна е време да намериш себе си.

Само Нана Мирна я разбираше.

Ще намериш себе си, когато му дойде времето, скъпа — казваше й тя.

Липсваше й баба й Мирна. Тя също беше неудачница.

— Но в счетоводството има много широко поле за изява — не се предаваше майка й. — И се разширява с всяка изминала година.

— Моят бизнес също се разраства — заяви Анабел в налудничав саморазрушителен изблик. — Сдобих се с много важен клиент.

— Кой?

— Знаеш, че нямам право да съобщавам името му.

— Под седемдесет ли е?

Младата жена отново си заповяда да не се хваща на въдицата, но изглежда, неслучайно си бе спечелила репутацията на пълна неудачница.

— На трийсет и четири е. Мултимилионер.

— В такъв случай защо му е потрябвало да наема точно теб?

Анабел стисна зъби.

— Защото съм най-добрата, ето защо.

— Ще видим — смекчи тона майка й, но мигом побърза да забие ножа на майчинската си любов право в целта. — Разбирам, малката ми, че те дразня с моите наставления, но те обичам и искам да реализираш способностите си.

— Зная — въздъхна тя. — И аз те обичам.

Най-после разговорът приключи. Младата жена прибра мобилния си телефон в чантата, тръшна вратата и сърдито пъхна ключа в стартера. Може би нямаше да я боли толкова много, ако в думите на майка й не се съдържаше толкова много истина.

Докато се измъкваше от паркинга, се огледа в огледалото за обратно виждане и промърмори любимата дума на Джеймисън. Два пъти.

2.

Дийн Робилард влезе в клуба, издокаран като кинозвезда — ленено спортно сако върху широките рамене, диамантени обици на ушите и слънчеви очила «Оукли», скриващи сини като океана край Малибу очи. С бронзовия загар, модната набола брада и блестящата руса коса в елегантен безпорядък, постигнат с умело нанесен гел, този галеник на съдбата се възприемаше като драгоценен дар от Ел Ей за Чикаго. Хийт се ухили, доволен от възможността да се поразсее. Несъмнено момчето притежаваше стил и Градът на ветровете се бе затъжил за него.