Миро_Д - Unknown

Сега той изглеждаше различен – самоуверен и делови, не приличаше на смотан зубрач. Чаз остави върху бюрото сандвич с шунка. Беше го приготвила от нискомаслена тортила, постно месо, тънки резенчета домат, няколко листа спанак, резен авокадо и морков. Надяваше се дебелакът да схване намека.

Той погледна сандвича, докато приключваше разговора.

— Не разчитай всеки ден на това – предупреди го тя, след като той затвори. Взе новия брой на „Флаш” с Брам и Джорджи на корицата и приседна на ръба на бюрото, за да го прегледа. – Хайде, яж.

Арън взе сандвича с пуешко филе и отхапа.

— Имаш ли майонеза?

— Не. – Чаз поднесе към носа си рекламното шишенце парфюм и го помириса. – На колко си години?

Той явно беше добре възпитан, затова преглътна хапката, преди да й отговори:

— На двайсет и шест.

Беше с шест години по-възрастен от нея, но изглеждаше по-млад.

— Завършил ли си колеж?

— Университетът в Канзас.

— Мнозина от тези, които са завършили колеж, от нищо не разбират. – Тя се вгледа изпитателно в лицето му и реши, че някой трябва да му го каже. – Имаш идиотски очила. Не се обиждай.

— Какво не им е наред?

— Грозни са. По-добре носи контактни лещи или нещо подобно.

— Контактните лещи са прекалено голямо главоболие.

— Имаш хубави очи. Би трябвало да ги показваш. Поне си купи прилични рамки. – Очите му бяха яркосини, обрамчени с гъсти мигли, единственото привлекателно нещо у него.

Арън се намръщи и страните му се издуха още повече.

— Не мисля, че персона с дупки на веждите има право да критикува когото и да било.

Чаз харесваше пиърсинга на веждите си. Караше я да се чувства като желязна бунтарка, която не дава пет пари за обществото.

— Сякаш ми пука какво си мислиш.

Той се извърна отново към компютъра и извика на екрана някаква графика. Тя се надигна, за да си върви, но на път към вратата забеляза голямото му грозно куфарче, отворено на пода. Вътре се виждаше пакетче чипс. Чаз отиде до куфарчето и извади пакетчето.

— Хей! Какво правиш?

— Това не ти трябва. По-късно ще ти донеса плодове.

Арън стана от креслото.

— Дай ми го. Не ти искам плодовете.

— Но искаш този боклук?

— Да, искам го.

— Много жалко. – Тя хвърли пакетчето на пода и го стъпка яростно. То изпука и се пръсна. – На` ти го сега!

Той я зяпна слисано.

— Какъв ти е проблемът? – попита удивено.

— Просто съм кучка – заяви тя, врътна се и напусна кабинета. Докато слизаше тичешком по стълбите, почти си го представяше как протяга ръка към смачканото пакетче чипс.

Брам продължаваше да се затваря в кабинета, като че ли наистина имаше работа, оставяйки Джорджи да умира от скука. Тъй като нямаше с какво да се захване, накрая отиде във фитнес залата и се зае да се разгрява с балетни пози, както имаше навика да прави всеки ден. Мускулите й бяха сковани и неподатливи, но тя не се предаваше. Може би не беше зле да поръча да монтират балетна станка. Винаги беше обичала да танцува и знаеше, че не бива да занемарява физическата си форма. Както и пеенето. Тя не беше голяма певица. Звънкият глас, с който някога се бе прочула като дете на Бродуей, не се беше развил с възрастта, но тя имаше слух, а ентусиазмът й компенсираше недостатъчния й вокален диапазон.

След тренировката Джорджи поговори по телефона със Саша и Ейприл и направи няколко покупки по интернет. Господи, докъде бе стигнала! Ежедневието й се свеждаше до това, да досажда на заетите си приятелки и да се грижи само да изглежда добре пред фотографите. Единственото й развлечение беше да преследва Чаз с видеокамерата и да й дотяга с въпроси.

Чаз се оплакваше възмутено, че не я оставя на мира, но това не я спираше да отговаря на въпросите и Джорджи с всеки изминал ден научаваше още малко за нея. Нарастващият й интерес към икономката на Брам беше причината да не наеме собствена готвачка.

В петък сутринта, на седмия ден от женитбата им, двамата с Брам се срещнаха със собственичката на агенцията за организиране на светски събития – крещящо досадната, извънредно скъпата и горещо препоръчваната Попи Патерсън. Всичко в тази жена бе дразнещо, но тя остана очарована от темата на партито, затова те я наеха и я помолиха да обсъди подробностите с Арън.

Същия следобед баща й, явно решил, че я е наказвал достатъчно дълго, най-после вдигна телефона си.

— Джорджи, разбирам, че искаш да одобря брака ти, но не мога да го сторя, особено след като съм убеден, че си направила голяма грешка.