Брет Елис - Американски психар

Любимата ми песен е Man on the corner, която е и единствената изцяло на Колинс. Трогателна балада с прекраснана мелодия на синтезатора и разбиващ барабанен ритъм за фон. Музиката много напомня тази в самостоятелните албуми на Фил, но тъй като темата за самотата, параноята и алиенацията е добре позната на "Дженезис", тя събужда в групата обнадеждаващ хуманизъм. Man on the corner изгражда дълбока връзка със самотната фигура на просяк или на бездомен скитник, който просто се шляе насам-натам. Who dunnit съчетава много добре темата за объркания живот с живия фънки-ритъм и това, което прави песента особено вълнуваща, е фактът, че разказвачът в нея всъщност не открива нищо.

Хю Паджам продуцира след това един албум, наречен просто "Дженезис" (записан за "Атлантик" в осемдесет и трета), и въпреки че не е лош, много неща в него ми се струват прекалено производни от други, за да ми допаднат. That's all звучи също като Misunderstanding, Taking it all too hard ми напомня много на Throwing it all away. В него има по-малко джаз и повече рокендрол от осемдесетте години. Паджам е свършил отлична работа като продуцент, но музикалният материал е по-слаб и звучи малко изкуствено. Първата песен е автобиографичната Маma , едновременно странна и затрогваща, макар че не мога да разбера дали изпълнителят пее за действителната си майка или за жена, която обича да нарича "мама". That's all е жалба на един влюбен, чиито чувства са били пренебрегнити и отхвърлени; въпреки отчаянието в текста мелодията е жива, завладяваща и прави песента по-малко потискаща, отколкото би трябвало да бъде. That's all е най-доброто парче от албума, ала вокалът на Фил е най-силен в House by the sea, чийто текст за съжаление е съчинен в стил "поток на съзнанието", така че нищо не се разбира. Може би става дума за израстването и узряването на човека, но не е сигурно. За мен по-интересна е втората, инструменталната част на парчето, където Майк Ръдърфорд показни виртуозно владеене на китарата, а Тони Бенкс включва замечтано соло на синтезатор. Когато в края на песента Фил повтаря третия куплет, човек може да настръхне.

Illegal alien е политически най-оцветената песен, която групата е записвала някога, а на всичко отгоре и най-смешната. Темата би трябвало да е тъжна – историята на мексикански работник, който се опитва да прекоси границата със Съединените щати, но детайлите са много комични: бутилката текила, новите обувки (вероятни откраднати), и всичко звучи съвсем истинско. Фил пес нахакан, писклив псевдомексикански глас и прави песента още по-смешна. Juste a job to do е парчето с най-силен фънки-заряд в албума с жестоки забивания на бас от Бенкс, въпреки че в него се разправя за детектив, който преследва престъпник, на тази мелодия съвсем спокойно би подхождал и текст за ревнив любовник. Silver rainbow е най-лиричната песен в албума. Текстът е напрегнат, сложен, направо убиец. Парчето завършва с приповдигнат весел тон и думите It's gonna get better [14]. Въпреки че за някои текстът изглежда необработен, гласът на Фил е толкова уверен (личи си влиянието на Питър Гейбриъл, който впрочем никога не е записвал толкова изпипан и завладяващ албум), че те кара да повярваш в прекрасните възможности, които те очакват в бъдеще.

Invisible touch , записан за "Атлантик" в осемдесет и шеста,. безспорно е шедьовърът на групата. Това е епично разгърната медитация върху недосегаемостта, която задълбочава и допълва идеите от предишните три албума.

Силата на внушението е огромна, а музиката е толкова красива, че просто не можеш да се отскубнеш дори за миг, защото всяка песен е свързана по някакъв начин с неизвестното , с разстоянието между хората (Invisible touch), с авторитарната власт на любовник или правителство (Land of confusion) или с безсмислени повторения (Tonight, tonight, tonight). В крайна сметка албумът се нарежда сред най-доброто в рокендрола, създадено през последното десетилетие, и заслуга за това, освен брилянтното изпълнение на триото Бенкс, Колинс и Ръдърфорд, има и Хю Паджам, който е открил в тази музика най-чистия и най-модерен звук. На практика от записа се чува и най-лекият нюанс на всеки инструмент.

По отношение на думите и писането на текстове за песни изобщо, албумът бележи нов връх в професионализма на музикантите. Например стиховете в Land of confusion, засягащи проблема за злоупотребата с политическа власт – от тях блика страст, с каквато нито Принс, нито Майкъл Джексън, нито който и да е друг чернокож изпълнител от последните години може да се похвали. Но колкото и да е танцувален, албумът е наситен с тревога, каквато няма дори в песните на прехваления Брус Спрингстийн. Като познавач на провалите в любовта, в In too deep Колинс направо удря в земята Спрингстийн с искреността на чувствата, доказвайки едновременно с това непредсказуемата си, клоунска и забавна същност. Това парче е най-завладяващата песен на осемдесетте години, посветена на моногамността и чувството за отговорност. Anything she does е първата песен от втората страна на плочата и след нея идва кулминацията на албума с Domino – парче от две части. Първата част, озаглавена In the heat of the night, e изпълнена c остри, прецизно изградени образи на отчаянието, които контрастират с надеждата във втората част – The last domino. Тази песен е адски вдъхновяваща. Стиховете в нея са най-жизнеутвърждаващите, които някога съм чувал в рокмузиката.