Брет Елис - Американски психар

– Ето ти четвърт долар. Иди да си купиш дъвка, гаден мръсен черньо.

Обръщам се към лаещия пес, изправям се и стъпквам здраво предните му крака, докато се готви да скочи върху мен с оголени зъби. Животното се изтърколва настрани и започва да вие от болка, счупените му лапи увисват неестествено, както е вдигнало крака. Не мога да се сдържа, започвам да се смея и известно време се въртя около тях за да се насладя на сцената. Тръгвам си, когато забелязвам, че приближава едно такси.

Малко по-късно, на две преки оттам, усещам някакъв подем, глад и прилив на енергия, сякаш току-що съм излязъл от спортната зала или съм шмръкнал първите прашинки кокаин, сякаш за първи път съм дръпнал от дима на хубава цигара или глътка шампанско "Кристал". Ужасно съм гладен и трябва да хапна нещо, но не ми се ще да се отбивам в "При Нел", въпреки че е съвсем наблизо. "Индокитай" пък ми се струва неподходящо място за празнуване. Затова решавам да ида там, където би отишъл Ал – в "Макдоналдс" на Юниън Скуеър. Заставам пред щанда и си поръчвам ванилов млечен шейк ("По-гъст го искам", предупреждавам момчето, то кимва мълчаливо и включва някаква машина), вземам чашата и сядам на една маса най-отпред, където предполагам, че би седнал и Ал. Сакото и ръкавите ми са изцапани със ситни пръски кръв. Две келнерки от "Кет Клуб" влизат след мен и сядат в сепаре срещу моето. Усмихват ми се съблазнително, но аз си пасувам и не им обръщам внимание. Ненормална старица, сбръчкана от годините, сяда близо край нас, кимва неопределено с глава и пали нова цигара от фаса на догарящата. Край витрината преминава полицейска кола, а след още два шейка приповдигнатото ми настроение пада. Чувствам се потиснат и уморен, вечерта се оказа не такава, каквато си мислех, и започвам да се псувам, че не отидох в салвадорското бистро с Рийд Томпсън и останалите.Двете келнерки не си тръгват и все още ме заглеждат. Хвърлям едно око на часовника си. Мексиканецът зад щанда се е вторачил в мен, пуши цигара и разглежда петънцата по палтото ми от "Сопрани". Имам чувството,

че ей сега ще каже нещо за тях, но влиза клиент (един от негрите, които преди малко ми предлагаха бял прашец) и застава пред него за поръчка. Мексиканецът трябва да се залавя за работа, смачква цигарата в пепелник, и толкоз.

"Дженезис"

Запален почитател съм на "Дженезис", откакто през осемдесета година чух албума им Duke. Преди това наистина не разбирах музиката им, въпреки че от техния последен албум за седемдесетте – концептуалния And then there were three [13] (намек за напускането на Питър Гейбриъл, който започна неубедителна соло кариера), страшно ми допадна прекрасното парче Follow you, follow те. Иначе всичките им албуми преди Duke ми се струваха прекалено интелектуални и артистични. Именно в Duke, записана за "Атлантик", присъствието на Фил Колинс е по-осезателно и музиката им е по-модерна, ударните инструменти излизат на по-преден план, текстовете на песните са по-конкретни и не толкова мистични (може би защото вече го няма Питър Гейбриъл), а от сложни, противоречиви търсения на нещо изгубено, парчетата им се превръщат в зашеметяващи първокласни поп хитове, каквито харесвам. Самите песни са организирани повече около барабаните на Колинс вместо около баса на Майк Ръдърфорд или клавирната виртуозност на Тони Бенкс. Класически пример за това е Misunderstanding, която не само бе първият голям хит на групата през осемдесетте години, но и очерта стила ѝ за следващите албуми. Другата изпъкваща песен в Duke е Turn it on again, в която се разказва за отрицателното въздействие на телевизията. От друга страна, парчето Heathaze е просто неразбираемо за мен, докато Pleasе don't ask е трогателна балада за разведена жена, която възстановява родителските права над детето си. Едва ли друга рокгрупа е успяла да изрази така дълбоко неприятните емоции около един развод. Duke travels и Duke's end би трябвало да ми говорят нещо, но тъй като текстовете им не са отпечатани на обложката, не се разбира за какво пее Колинс в тях, макар че във второто парче Тони Бенкс свири разкошно на пианото. Единствената слаба песен в албума е Alone tonight, която много напомня едно по-късно суперпарче на групата, Invisible touch, и е всъщност единственият случай, когато Колинс плагиатства от самия себе си.

Abacab бе издадена от "Атлантик" почти веднага след Duke през осемдесет и първа и в нея се чувства благотворното влияние на новия продуцент – Хю Паджам, който налага на групата по-модерно звучене, и въпреки че песните изглеждат недоизпипани, в тях има страхотни попадения, например импровизациите в средата на едноименното парче и духовата секция на групата, наречена "Ърт, Уинд енд Файър" в No reply at all. Текстовете отново разкриват мрачните чувства на хора, които са в конфликт с околния свят или са изгубили връзка с него, но звученето и продукцията са блестящи и живи, независимо от заглавията: No reply at all, Keep it dark, Who dunnit? , Like it or not . Басът на Майк Ръдърфорд се губи някак при смесването, но иначе парчетата са доста стегнати, движени от невероятния ритъм на Колинс. Дори и в най-тъжното парче – Dodo, посветено на изтребването на животни, си личи, че музиката в тази плоча е написана в приповдигнат тон и с леко сърце.