Брет Елис - Американски психар

Той е едър мъж, някъде около четирийсетте. Когато се понадига, уличната лампа осветява чертите на лицето му: брада на пет-шест дни, двойна гуша, зачервен нос с изпъкнали кафеникави вени. Облечен е в светлозелено и омазнено долно трико от изкуствена материя, изтъркани джинси "Серджо Валенте" (хитът на този моден сезон сред скитниците) и раздърпан оранжево-кафяв пуловер, изпоцапан с петна от червено, вероятно бургундско вино. Изглежда фиркан, а ако не е, значи е откачен или безкрайно глупав. Очите му дори не могат да ме видят хубаво, когато заставам пред него и го закривам със сянката си от светлината на уличната лампа. Клякам.

– Здрасти – поздравявам и подавам олизаната от кучето ръка. – Аз съм Пат Бейтмън.

Скитникът ме зяпа, задъхан от усилията да се надигне и да седне. . Не се здрависва с мен.

– Искаш ли малко пари? – питам съчувствено. – Или... нещо за ядене?

Просякът кима с глава и от очите му рукват благодарствени сълзи.

Бръквам в джоба си и изваждам десетдоларова банкнота, но размислям и я сменям с петарка.

– Това ще ти свърши ли работа?

Той пак кимва и засрамено извръща глава, носът му тече. Прочиства гърлото си, преди да промълви:

– Умирам от глад.

– Пък си е студено навън, нали? – добавям.

– Умирам от глад.

Той потръпва и стеснително извръща поглед встрани.

– Защо не почнеш работа? – питам го, а петарката все още е в ръката ми на почетно разстояние от него. – Щом си гладен, защо не си намериш работа?

Зъзнещият скитник въздъхва тежко и ми доверява, хлипайки:

– Изгубих работата си...

– А защо? – питам, истински заинтригуван. – Пиеше ли? Затова ли остана без работа? Или издаваше тайни на конкурентите? Майтапя се. Не, сериозно, пиеше ли по време на работа?

Той се сгърчва от студ и хленчи, задавен от сълзи.

– Уволниха ме. Уж беше временно...

– Лоша работа – поклащам глава.

– Умирам от глад.

Сълзите се стичат по лицето му, но все още се сдържа да не . ревне с глас. Кучето му Гизмо започва да скимти.

– Защо не си потърсиш друга? – питам. – Друга работа, а?

– Нямам...

Кашлица го прекъсва и разкъсва гърдите му.

– Какво нямаш? – питам спокойно. – Квалификация за друга работа ли?

– Гладен съм – прошепва той.

– Разбрах де, разбрах. – Търпението ми започва да се изпарява. – Повтаряш едно и също като развалена грамофонна плоча. А аз се опитвам да ти помогна...

– Гладен съм – мрънка той.

– Слушай. Според теб честно ли е да се вземат пари от хора, които имат работа? Които работят истински, а?

Лицето му се сбръчква и той пита с пресипнал глас:

– А каква да правя?

– Как се казваш?

– Ал – мънка то

– По-високо де. Хайде!

– Ал – повтаря той малко по-високо.

– Слушай, Ал, намери си работа – съветвам го най-искрено. – Отношението ти към живота е неправилно. Това те спира. Трябва да се вземеш в ръце. Аз ще ти помогна

– Много сте мил, господине. Много. Мил човек сте, знам аз – циври той.

– Шшшт, няма нищо – прошепвам и започвам да галя песа.

– Моля ви – той посяга към китката ми. – Не знам какво да правя. Измръзнах тук.

– Не усещаш ли как вониш? – утешавам го шепнешком и го потупвам по бузата. – Чак да му се додрайфа на човек...

– Не мога... – преглъща той сълзите си. – Не мога да намеря подслон.

– Смърдиш на... лайна. – Продължавам да милвам кучето, което ме гледа с влажни и благодарни очи. – Разбра ли? Мамка му, Ал! Погледни ме и спри да ревеш като някой педал! – разкрещявам му се.

Избухвам, но бързо се успокоявам и притварям очи, а с шепата си запушвам носа.

– Съжалявам... Ал. Просто... Не знам. Нищо общо нямаме с теб.

Скитникът не ме слуша. Така се е разциврил, че не може да каже нищо смислено. Бавно си прибирам банкнотата в джоба на сакото "Лучано Сопрани". Спирам да галя песа и пъхвам ръката си в другия джоб. Изведнъж хлиповете на онзи заглъхват, той изправя гръб и търси с очи петарката или бутилката си с "Тъндърбърд". Пресягам се, още веднъж нежно и състрадателно докосвам лицето му,преди да му му прошепна:

– Осъзнаваш ли какъв обречен нещастник си ти?

Той започва да клати безпомощно глава, а аз измъквам дълъг, тънък нож с назъбено острие и много внимателно, за да не го убия, ръгвам острието около сантиметър и половина навътре в дясното му око, рязко завъртам ножа и скъсвам ретината му.

Просякът е толкова изненадан, че не може да каже нищо. От шока и ужаса успява само да отвори уста и бавно да вдигне към окото грубата си подута ръка. Сцепвам крачолите на панталона му и фаровете на преминаващо такси осветяват отпуснатите черни крака, покрити с обриви от постоянното уриниране в гащите. Вонята на лайна веднага ме удря в ноздрите и дишайки само през устата, започвам да го мушкам лекичко в стомаха над космите по слабините. Това го посвестява от алкохолното опиянение и той инстинктивно се предпазва с ръце, а песът лае бясно, но не ме напада, и аз продължавам да го ръгам между пръстите, по обратната страна на дланите. Разкъсано, окото му виси навън от кухината, той продължава да премигва и това изхвърля от раната каквото е останало и то се стича по лицето му. Сграбчвам главата му с една ръка и я изправям назад, с палеца и показалеца ни другата разтварям здравото му око и с върха на ножа разкъсвам предпазния слой, от което кухината се напълва с кръв, после срязвам настрани очната ябълка и той започва да пищи, чак след като от рязкото движение цепвам на две носа му и пръски кръв падат по мен и по кучето Гизмо, което започва да примигва бързо-бързо, за да изчисти кръвта от очите си. Бързо обърсвам острието на ножа в лицето му и порязвам кожата точно над бузата. Хвърлям монета от двайсет и пет цента върху лицето му, което лепне от кръвта, стичаща се по него от двете очни кухини и право в крещящата му уста. Съвсем спокойно му изсъсквам: