Брет Елис - Американски психар

Отново си запушвам ушите и дори притискам длани все по-плътно към тях. Гладът обаче ме връхлита и като си тананикам почти на висок глас, посягам към лъжицата, но положението е безнадеждно – гласът на Ивлин е стигнал такива октави, че каквото и да правиш, не можеш да се отървеш от него.

– Грегъри скоро ще завърши "Сейнт Пол" и ще постъпи в Колумбийския през септември – разправя си Ивлин докато духа пудинга, който между другото ѝ бе сервиран студен. – Трябва да му купя подарък за завършването на колежа, а нищо не ми идва наум. Подсети ме с нещо, а?

– Плакат за "Клетниците"? – предлагам с въздишка и не съвсем на шега.

– Върхът е! – Продължава да духа пудинга, после отпива от шампанското и се намръщва.

– Какво има, скъпа? – питам и уж неволно изплювам срещу нея семчица от тиквичка, така че да прелети почти цялата маса, но вместо на роклята на Ивлин, която бе целта, кацва грациозно точно в средата на пепелника.

– Мммм?

– Малко му е касисът – оплаква се тя. – Ще повикаш ли келнерката?

– Разбира се – отвръщам приветливо и все още усмихнат. – Нямам представа кой е този Грегъри, а ти?

Ивлин внимателно оставя лъжицата си до купичката с пудинга и ме поглежда право в очите.

– Господин Бейтмън, наистина ми харесвате. Обожавам чувството ви за хумор.

Леко стисва ръката ми и се разсмива, по-точно казва едно "Хахаха", но е напълно сериозна и въобще не се шегува.

Думите ѝ наистина са комплимент за мен. Тя явно много си пада по моето чувство за хумор. Отнасят мезетата и пристигат основните ястия, така че Ивлин е принудена да отдръпне ръката си от моята, за да направи място за чиниите. Нейната поръчка е яребица, печена в тортила от ечемичено брашно и гарнирана със стриди. За себе си бях избрал заек с гъби и пържени картофи.

– ...Той учеше първо в "Диърфийлд", после отиде в "Харвард". Тя завърши "Хочкис", а след това – "Радклиф"...

Ивлин си приказва, но аз не я слушам. Диалогът се превръща в монолог. Устните ѝ се движат, ала не чувам нищо, не мога да слушам, изобщо не мога да се съсредоточа, защо заекът ми е нарязан така, че да изглежда... точно... като... звезда! Около него са наредени пържени картофи, отгоре е насипан кървавочервен доматен сос, за да изглежда блюдото като пейзаж при залез, но върху бялата порцеланова чиния, широка поне шейсет сантиметра, повече ми прилича на голяма рана от куршум и поклащайки учудено глава, натискам с пръст месото, та пръстът ми се отпечатва върху него, после натискам още веднъж и започвам да търся салфетка, не моята естествено, за да се избърша. Ивлин не е спряла да бърбори – говори и дъвче безкрайно дълго. Със съблазнителна усмивка мушвам ръка под масата и стисвам бедрото ѝ, в което избърсвам пръстите си, тя ми се усмихва палаво и отпива от шампанското. Изучавам лицето ѝ, чиито съвършени черти и красота чак ми доскучават, и си мисля не е ли странно, че с Ивлин имаме толкова много общи спомени, че винаги когато съм имал нужда от нея, тя е била до мен. Поглеждам отново надолу към чинията, но вече съвсем ми и се отяде, вземам вилицата, дълго-дълго оглеждам блюдото, накрая с въздишка я оставям. И хващам чашата.

– ...Гротън, Лоурънсвил, Милтън, Екзитър, Кент, Сейнт Пол, Хочкис, Андоувър, Милтън...! Чакай, Милтън го казахме вече...

– Ако не го ям това, както смятам да направя, ще ми трябва малко кокаин – заявявам най-тържествено.

Но с това изобщо не съм прекъснал Ивлин, тя плещи като навита и не знае умора.

– Сватбата на Джейн Симпсън била разкошна – въздъхва тя. –Щур купон се развихрил след това на приема. В

"Клуб Чернобъл". Така пишеше на шеста страница. Peпортажът беше на Били.

– Чух, че се падали най-малко по две двойни на човек – добавям и махвам на един келнер с количка да отнесе чинията ми.

– Сватбите са толкова романтично нещо. Венчалната ѝ халка била диамантена. Знаеш ли, Патрик, и аз няма да се навия за по-малко – заявява тя спокойно. – Пръстенът трябва да е диамантен.

Очите ѝ блестят и тя се опитва да си припомни друга умопомрачаващи подробности от сватбата.

– Вечерята била със запазени места за гостите – някъде към петстотин души... пардон, сбърках, седемстотин и петдесет, сладоледената торта от "Бен енд Джери" била висока пет метра. Роклята на булката, от "Ралф", била от бяла дантела, с дълбоко деколте и без ръкави. Адски сладка. О, Патрик, ами ти с какво би се облякъл? – пита ме тя с въздишка.

– Ще искам да съм с тъмни очила "Рей-бан". Скъпо струващи "Рей-бан" – отвръщам предпазливо. – Всъщност ще искам всички да носят тъмни очила "Рей-бан".