Брет Елис - Американски психар

Шляя се безцелно из залата за приеми на първия етаж на "Пък Билдинг", умирам от скука, пия скапано шампанско (как можаха да дадат това неотлежало "Боленже"? от пластмасова чаша, замезвам с нарязано на филийки киви и между другото търся някого, който може да ме снабди с кокаин. Но вместо да намеря пласьор, до стълбището се сблъсквам с Кортни. Стегната в копринено-памучно трико от ластичен тюл и тесни панталони, обсипани с искристи камъчета, тя изглежда поуплашена и ме предупреждава да стоя по-далеч от Луис. Подозирал нещо. Някакъв третокласен оркестър се опитва да обезобрази със свои версии всички хитове на добрия стар"Мотаун" от шейсетте години.

– Какво например? – питам я, докато оглеждам залата. – Че две и две прави четири? Или че си Нанси Рейгън?

– Не отивай с него на вечерята в "Йейл Клуб" – съветва ме тя и се усмихва на един фотограф, чиято светкавици мигновено ни заслепява.

– Тази вечер... изглеждаш страхотно – отговарям.

Погалвам шията ѝ и с върха на пръста си чертая невидима права нагоре през брадичката до долната устна.

– Сериозно ти говоря, Патрик.

Отново се усмихва, този път, за да помаха с ръка на Луис, който танцува дървеняшки с Дженифър Морган. Облечен е в кремаво вълнено сако, вълнени панталони, памучна риза и копринен пояс на кръста, всичко това от "Хюго Бос", вратовръзка от "Сакс" и кърпичка "Пол Стюарт" в горното джобче на сакото. Той също ни махва за поздрав. Правя му знак с вдигнат палец.

– Ама че бунак – прошепва тя тъжно и по-скоро на себе си.

– Слушай, аз вдигам гълъбите – съобщавам ѝ и довършвам шампанското в чашата. – Защо не потанцуваш с... върха на презерватива, а?

– Къде отиваш?

Тя ме стисва за ръката.

– Кортни, не бих понесъл още един твой... емоционален изблик. Освен това канапетата тук са продънени.

– Къде отиваш? – повтаря тя въпроса си. – Искам точно да знам, господинчо.

– Ти пък защо си се загрижила толкова за мен?

– Защото искам да знам. При Ивлин ли отиваш?

– Може би – излъгвам я.

– Патрик, не ме оставяй тук. Не искам да си отиваш.

– Имам да връщам видеокасети – слъгвам отново, подавам ѝ празната пластмасова чаша, някъде наоколо пак блясва светкавица.

И си тръгвам.

Оркестърът забива възбуждаща версия на парчето Life in the fast lane [12] и започвам да се оглеждам за гаджета.

Чарлз Симпсън (или някой, който адски прилича на него – зализана назад коса, тиранти и очила "Оливър Пийпълс") се здрависва с мен и ми извиква: "Как си, Уилямс?", после ме съветва към полунощ да се включа в компанията на Аликзандра Крейг, щели да се събират в "При Нел". Стисвам го дружески за рамото и му обещавам, че непременно ще отида.

Навън запалвам пура и зяпам по небето. Изведнъж от "Пък Билдинг" изскача Рийд Томпсън с антуража си – Джейми Конуей, Кевин Уин, Маркъс Халбърстам, без жени, и ме кани да вечерям с тях. Подозирам, че имат наркотици, но не ми се ще да убивам вечерта с тях, още повече, че са се юрнали към салвадорското бистро, без да са запазили маса, и едва ли ще ги огрее. Махвам им за довиждане, пресичам Хаустин, промъквайки се ловко между други коли, тръгващи си от банкета, и поемам през града. На Бродуей спирам пред автомат за банкноти и изтеглям още сто долара – с пет кръгли стотака в джоба се чувствам по-добре..

Неусетно стигам до древния квартал под Четиринайсета улица. Часовникът ми е спрял и не знам точното време, но навярно е около десет и половина. Негри предлагат наркотици и билети за някакво шоу в "Палейдиъм". Минавам покрай будка за вестници, ателие за химическо чистене, църква, закусвалня. Улиците са пусти, единственият звук, който разкъсва тишината, е от такситата, преминаващи от време на време в посока към Юниън Скуеър. Влизам в една телефонна кабина, за да проверя от разстояние какви съобщения са записани на телефонния ми секретар, и се заглеждам в отражението си във витрината отсреща. Край кабината минават двама педерасти, единият ми подсвирва закачливо, а другият започва да се кикоти с гаден, писклив гласец. Скъсана театрална програма за "Клетниците" се въргаля по опикания тротоар. Една от уличните лампи угасва. Някакъв тип с палто от "Жан-Пол Готие" се облекчава в пресечката. От паважа се вдига пара. Заскрежени торби с боклуци са натрупани по края на тротоара. Бледата луна виси точно над върха на "Крайслер Билдинг". Някъде от Уест Вилидж долита сирена на линейка, вятърът донася воя ѝ, но ехото бързо заглъхва.

Чернокож скитник се е проснал върху разкъсан кашон пред вратата на изоставен магазин за антики на Дванайсета улица. Около него са струпани торби с боклуци, стърчи ръчна количка, натоварена с негови лични вещи, вестници, бутилки и алуминиеви консерви. Написана на ръка табела, закачена отпред на количката, гласи: БЕЗ- ДОМЕН СЪМ ГЛАДЕН СЪМ ПОМОГНЕТЕ. До него лежи измършавял помияр, късокосмест и вързан с нещо като каишка за дръжката на количката. Когато минавам първия път покрай тях, не забелязвам песа. Едва след като съм заобиколил и се връщам, го зървам върху купчина вестници да пази просяка. На врата му виси широк нашийник с надпис ГИЗМО. Песът се втренчва в мен и завърта изтънялата си опашка, а когато протягам към него ръка, започва гладно да ближе ръкавицата ми. Около тях като тежък облак се носи воня на евтин алкохол и изпражнения и отначало спирам да дишам, докато свикна с нея. Скитникът се събужда, отваря очи и се прозява, под напуканите моравосини устни щръкват пожълтели зъби.