Брет Елис - Американски психар

– Божичко! – ужасява се Ивлин. – Чакай, да не искаш да кажеш, че... няма маникюристка?

– Тим неведнъж ми е казвал, че се държала като водеща на телевизионно шоу – информирам я лаконично и си дръпвам от шампанското.

Тя се усмихва някак потайно, на себе си.

– Тим е гадняр.

Разсейвам се с мисълта дали Ивлин ще легне с друга жена, ако ѝ я заведа у тях. Ако настоя, ще ми разрешат ли да ги гледам, докато се таковат. Ще дадат ли да ги наставлявам, да им казвам какво да правят, каква поза да заемат, да ги осветявам с халогенни прожектори. Като я гледам, май няма да стане. Обаче ако я заплаша с пистолет? Ако им свия сармите и им кажа, че не ме ли слушат, ще ги насека на парчета? Тази мисъл не изглежда лоша, дори вече съвсем ясно си представям цялата постановка.

– Къде се изгуби този гадняр? – пита ме тя за Тим. – Носи се слух, че отишъл в "Сакс".

– Носи се и друг слух – че е на почивка. Това шампанско не е достатъчно изстудено – правя се на ударен. – Не ти ли праща картички?

– Да не е болен? – Ивлин прави огромни усилия да не усетя трепета в гласа ѝ.

– Май да. Мисля, че му има нещо. Абе, да знаеш от мен като поръчваш шампанско, гледай поне да е изстудено както трябва.

– Божичко! – глухо възкликва тя. – Значи е болен, казваш?

– Ами да. В болница е. В Аризона – добавям, но усещам, че името Аризона придава доста тайнствено звучене, и затова го повтарям. – Да, в Аризона е.

– Божичко! – Този път Ивлин наистина е доста разтревожена и наведнъж изпива всичко, което е останало и чашата ѝ.

– Знам ли го какво му е?

Правя се на безразличен.

– Да не би да... – Тя поема дъх, оставя чашата си и се оглежда, преди да се наведе към мен и да ме попита шепнешком: – ...Нали не е СПИН, а?

– О, не, няма такова нещо – отговарям веднага, макар че трябваше да помълча повечко, за да се поизпоти.

– Просто... така... някакво мозъчно увреждане.

Ивлин въздъхва с облекчение.

– Не е ли е топло тук!

– Не ми излиза от главата един плакат, който видях в метрото онази вечер, преди да убия двете негърчета. Представлява снимка на теле с глава, обърната към обектива и с втренчени в светкавицата очи, тялото му е поставени в нещо като щайга. С големи черни букви отдолу пише "Въпрос: Защо това теле не може да върви? Отговор: Защото има само два крака." До него имаше друг плакат, абсолютно същият, същата снимка, същото теле, само че отдолу пише: "Не става за публикуване". – Спирам за миг, преди да я попитам: – Схващаш ли какво ти говоря, или да се обърна за разбиране към кофичката с лед?

Казвам всичко това, като гледам Ивлин право в очите и наблягам на всяка дума, а тя отваря уста и си мисля, че най-после е прозряла що за характер съм. За първи път, откакто се познаваме, Ивлин се напъва да каже нещо страхотно и аз я слушам много внимателно.

– Онова там...

– Да? – Насърчавам я, защото това е единственият миг от вечерта, когато наистина ме интересува какво ще каже.

– Да? Кажи де...

– Това там... не е ли Ивана Тръмп? – пита тя и се опитва да надникне над рамото ми.

Обръщам се веднага.

– Къде? Къде е Ивана?

– Ей в онова сепаре отсреща, втората отляво на... – Ивлин се замисля за миг – ...Брук Астор. Видя ли я?

Присвивам очи, слагам си очилата "Оливър Пийпълс" и установявам, че замаяна от шампанското с касисово вино, Ивлин не само е взела Норис Пауъл за Ивана Тръмп, ами е объркала Стийв Рубел с Брук Астор. Това е много за мен и вече съм готов да избухна.

– О, не, не, леле, какъв позор, Ивлин – стена съкрушен, разочарован и се хващам с две ръце за главата. – Как можа да сбъркаш този боклук с Ивана?

– Съжалявам – чурулика тя. – Детинщина.

– Направо съм бесен – съскам със стиснати очи.

Келнерката на нашата маса поставя две нови чаши за шампанско заедно с втората бутилка, поръчана от Ивлин. Пресягам се за солта и виждам, че келнерката ме гледа нацупено но, аз също свивам сърдито устни и пак се хващам за главата. Това се повтаря и когато ни донася мезетата. Сушени люти пиперки в супа от тиквички за мен, а за Ивлин – сухи овесени ядки и желиран пудинг. През цялото време от грешката с Ивана до появата на мезетата държа дланите си плътно долепени до ушите, за да не чувам гласа ѝ, но видът на мезетата изостря глада ми и предпазливо вдигам дясната си длан. Мигновено в ухото ми нахлува заглушителният ѝ монолог.

"...пилета "тандури" и гъши пастет, отвсякъде дъни джаз, пък той обожаваше "Савой", но хайверът от херинга беше жесток, а какви цветове, да се чудиш: алое, мидена черупка, цитрус, "Морган Стенли"...