Брет Елис - Американски психар

– Наистина не мога да се сетя – заявява тя с безразличие, което почти ме отрязва.

Изписва имената на филмите и номера на абонаментната ми карта и ги вкарва в паметта на компютъра.

– От "Двойно тяло" ми харесва... най-много... там, където бормашината се забива... в жената – заявявам на пресекулки, защото не ми стига дъх.

Във видеотеката изведнъж става адски горещо и опирам ръката си на тезгяха, за да спра неистовото ѝ треперене.

– И кръвта започва да се процежда от тавана.

Поемам си дъх и докато казвам това, неволно кимам глава и непрекъснато преглъщам. "Трябва да видя обувките ѝ" – тази мисъл се върти в главата ми и колкото е възможно по-незабележимо се опитвам да надникна през щанда , за да зърна с какво е обута, ала напук на всичко се оказва, че носи маратонки – не "Кей Суис", нито "Треторн", нито "Адидас" или "Рийбок", а някаква евтина марка.

– Подпишете тук.

Тя ми подава касетите, без дори да ме погледне, сякаш не желае да ме познава, и като си поема дълбоко дъх, се обръща към семейството с бебе, които са зад мен на опашката.

На път за дома се отбивам в "Д'Агостино", откъдето си купувам за вечеря две големи бутилки "Перие", шест кока-коли, глава аругула, пет средно големи кивита, бутилка естрагонов оцет, кутия сметана, мексикански питки за затопляне в микровълнова фурна, карамелени бонбони и един бял шоколад, който вземам на касата.

На излизане минавам покрай скитник, който се е излегнал под рекламния плакат за "Клетниците" и държи картонче с надпис: ОСТАНАХ БЕЗ РАБОТА ГЛАДЕН СЪМ А НЯМАМ ПАРИ МОЛЯ ПОМОГНЕТЕ. Направо му се доплаква, когато прилагам номера с показването и скриването на банкнота, без да спестя и съвета: "Абе, защо не вземеш да се пообръснеш, а?" Точно в този миг, сякаш водени от радар, очите ми се заковават в едно червено "Ламборгини", паркирано до тротоара, блестящо под светлината на уличните лампи. Неволно спирам, валиумът се бунтува в мен, всичко потъва в мъгла – разреваният просяк, черните хлапета, натъпкани с крек и танцуващи рап под ударите по картонен кашон, ятата гълъби, които търсят къде да пренощуват, сирените на линейки, автомобилните клаксони, спретнатото маце в рокля "Бетси Джонсън" – всичко това избледнява и постепенно, като на забавен кинокадър, слънцето залязва, тъмнина обгръща града и единственото, което виждам, е червеното "Ламцииии", а единственото, което чувам, са равните удари на сърцето ми. Няколко минути (не знам колко) стоя така пред видеотеката, а лигите ми текат, докато зяпам втренчено автомобила.

Козметичен салон

В четири и половина излизам от службата и отивам в "Ексклузив", където около час вдигам тежести. После вземам такси, за да стигна до козметичния салон "Джио" в хотел "Пиер" на отсрещната страна на парка. Имам нужда от маска на лицето, маникюр и ако остане време, от педикюр. Лягам на високата маса в една от самостоятелните стаи и чакам специалистката козметичка Хелги да ме обработи. Ризата ми "Брукс Брадърс" и костюмът "Гарик Андерсън" висят на закачалка в гардероба, на пода съм оставил мокасините "А. Тестони", а в тях, свити на топка, съм пъхнал чорапи от "Барни" за трийсет долара. Единствената дреха на тялото ми са боксьорските шорти от "Ком де Гарсон", купени за шейсет долара. Престилката, която би трябвало да нося, виси на закачалка до душа, защото ми се иска Хелга да забележи колко по-стегнати са станали мускулите на гърдите и на корема ми в сравнение с последното ми посещение, въпреки че тя е доста по-възрастна от мен – на трийсет или трийсет и пет – и няма шанс някога да я изчукам. Отпивам от диетичната пепсикола с лед в чашата, която ми донесе Марио, прислужникът.

От стъкления рафт с вестници вземам днешния брой на "Пост" и бегло преглеждам клюкарските колони, но се зачитам в статия за забелязаните неотдавна същества – полуптици, полугризачи, нещо като гълъби с миши глави и опашки, открити в Харлем и вече придвижващи се постепенно към центъра на града. Материалът е илюстриран с не особено ясна снимка на едно от тях, но специалистите са убедени, че твърдението е пълна измама, уверява ни вестникът. Както винаги, това не ме успокоява кой знае колко и ме изпълва с неописуем ужас, като си помисля само колко време и енергия е изхабил някой, за да измисли тази щуротия – фотомонтажа де (който при това не е направен добре и прилича на хамбургер "Биг Мак"), да го изпрати до вестника, там пък редакторите да решат дали да го публикуват (обсъждания, уточнения, изкушение в последния момент да бъде свалена дописката), някой да интервюира експерти, докато накрая пернат статията на трета страница в днешния брой и по ресторантите из града следобед се говори само за това. Изтощен, сгъвам вестника и се излягам на масата.