Брет Елис - Американски психар

Въздъхвам и ѝ се усмихвам.

– Е, какво ще им отговориш?

– Не знам.

– Д жийн – изправям се и я побутвам към вратата, – какво... ще им... кажеш, а?

Трябва ѝ известно време да се сети, но все пак накрая предпазливо налучква отговора.

– Ами... отрязвам... ги?

– Ами... отрязваш... ги, естествено – кимам утвърдително, изтиквам я навън и тръшвам вратата.

Преди да изляза от кабинета за срещата, лапвам два валиума и ги преглъщам с малко "Перие", после почиствам лицето си с ароматизирана кърпичка и с памук нанасям по него гел против изпотяване. Облечен съм във вълнен костюм и раирана памучна риза от "Ив Сен Лоран", сложил съм копринена вратовръзка "Армани", а новите ми черни обувки са "Ферагамо". Изплаквам зъбите си, но когато и издухвам носа си, слузесто кърваво петно изцапва носната ми кърпа "Хермес" за четирийсет и пет долара, която за жалост не ми е подарък. Напоследък обаче пия почти по двайсет литра вода "Евиан" в денонощието и ходя редовно на слънчеви бани, така че един гуляй не може да развали гладката ми кожа и цвета ѝ. Тенът ѝ си е отличен. Три капки "Визин" почистват очите. Торбичка с лед опъва лицето. С една дума: изглеждам страхотно, а се чувствам като парцал.

На всичко отгоре пристигам първи в заседателната зала. Луис Карутърс е втори, влиза малко след мен, подтичвайки като кутре, и сяда на съседен стол, което означава, че трябва да сваля слушалките на уокмена. Сложил си е вълнено карирано спортно сако, вълнени панталони, памучна риза "Хюго Бос" и шарена вратовръзка. Панталоните му са май от "Брукс Брадърс". Започва да ми разправя за някакъв ресторант във Финикс – "Пророците", за който наистина ми е интересно да чуя, но не от Луис Карутърс. Все пак се справям, нали съм глътнал десет грама валиум. Тази сутрин в "Шоуто на Пати Уинтърс" бяха поканили потомци на хора от групата на Донър [11].

– Както можеше да се очаква, клиентите се оказаха абсолютни селяндури – разказва Луис. – Искаха да ме замъкнат на някаква местна постановка на "Клетниците", която вече съм гледал в Лондон, но...

– Имаше ли проблеми със запазването на маса в "Пророците"? – прекъсвам го.

– Не, никакви. Вечеряхме късно.

– Какво вечеряхте?

– Ами аз ядох варени стриди, лоте и орехова торта.

– Чувал съм, че там правят добро лоте – промърморвам повече на себе си.

– Клиентът ни си поръча бяло сирене "Буден", печено пиле и кейк с извара.

– Кейк с извара ли? – питам, объркан от тази необичайна комбинация. – С какви плодове и с какъв сос поднесоха печеното пиле? Как беше нарязано?

– С никакви, Патрик – стъписва се той. – Просто си беше... печено пиле.

– А кейкът топъл ли беше? Не беше ли кейк със сирене "Рикота"? С извара от мляко? Имаше ли в него подправки?

– Ами... нормален кейк – отвръща той и добавя: Патрик, изпотил си се.

– Тя какво яде? – питам, без да обръщам внимание на забележката му. – Гаджето на клиента де.

– Аа, тя си поръча селска салата, миди и лимонова торта.

– Мидите на скара ли ги правят? Какъв вид са – "сашими", "севиш"? Или ги пекат във фурна, а?

– Не, Патрик – отговаря Луис. – Просто задушени вън фурна.

В заседателната зала настъпва тишина, докато размишлявам върху отговора му.

– А какво означава задушени във фурна, Луис?

– Не знам. Предполагам, че ги слагат в... тава или в нещо друго...

– Какво пихте?

– Бяло совиньон, реколта осемдесет и пета. Йорданско. Две бутилки.

– С кола под наем ли се движеше из Финикс?

– Да. Разкошно черно БМВ.

– Жестоко – промърморвам и се сещам как снощи по едно време съвсем се бях отцепил – по устата ми имаше пяна, а в главата ми се въртяха само насекоми и гълъбови курешки. Пяна по устата и гълъбови курешки.

– Финикс. Джанет Лий беше от Финикс... – Спирам за миг, преди да продължа. – Намушкаха я с нож под душа. Много тъжна сцена. Кръвта ѝ изглеждала като изкуствена.

– Слушай, Патрик. – Луис притиска свития ми юмрук с кърпичката си и пръстите ми се разхлабват. – Другата

седмица ще вечеряме с Дибъл в "Йейл Клуб". Искаш ли да дойдеш с нас?

– Разбира се.

Мисля си за краката на Кортни – разтворени и обвити около главата ми, а лицето на Луис за миг ми заприличва на горещо влагалище. Това ме плаши ужасно и докато попивам потта от веждите си, измънквам:

– Хубав ти е костюмът, Луис.

Чудя се тази пък глупост откъде ми хрумна. Той свежда поглед, изчервява се като засрамена девица и хваща с две ръце реверите си.

– Благодаря, Пат. И ти изглеждаш страхотно, както винаги.