Брет Елис - Американски психар

– Струва ми се, че е... – започва Ан и аз затаявам дъх – ... че е много евтино.

– Така е. Обаче имах невероятен късмет при сделката.

– И все пак, петдесет хиляди? – подозрително пита Скот.

– Мисля, че в картините му... има една умишлено търсена пародия на повърхностното изкуство. – Спирам, за да си припомня една оценка от рецензия в списание "Ню Йорк". – Умишлено търсена...

– Кортни, Луис няма ли такава картина? – прекъсва ме Ан и потупва ръката на Кортни. – Кортни?

– Какво... да има... Луис?

Кортни тръсва глава, за да очисти мислите си, и отваря широко полупритворените си очи.

– Кой е Луис? – пита Скот и маха на келнерката да вдигне от масата маслото, което преди малко остави един сервитьор. Ама че светски лъв.

Вместо Кортни отговаря Ан.

– Нейният приятел – уточнява тя, като вижда, че Кортни гузно гледа към мен за помощ.

– Той къде е? – пита Скот.

– В Тексас – отговарям бързо. – По работа някъде из Финикс.

– Не бе. Исках да кажа къде работи.

– В "Ротшилд", нали?

Ан понечва да погледне Кортни за потвърждение, но се обръща към мен.

– Не. В "Пи енд Пи" е – казвам. – Може да се каже, че работим заедно.

– Той не ходеше ли по едно време със Саманта Стивънс? – пита Ан.

– Не – отговаря Кортни. – Просто някой ги снимал заедно и снимката се появи в W.

Удрям на екс уискито още щом пристига и махвам с ръка за още едно, като си мисля, че Кортни е голяма сладурана, но никакъв секс не си струва тази вечеря. Темите на разговора бясно се сменят, докато оглеждам едно страхотно парче в другия край на ресторанта – руса, с огромни цици, тясна рокля и обувки от сатен със златисти върхове. Тогава Скот започва да ми разправя за новия си компактдиск, а Ан пълни главата на съвсем отнесената Кортни с някакви глупости за кейк от оризово брашно с ниско съдържание на калий, за пресните плодове и за музиката в стил "нюейдж", по-специално за групата "Манхатън Стиймролър".

– Купихме си "Айва" – превъзнася се Скот. – Ако знаеш само какъв звук вади – направо фантастичен!

Той дори притваря очи от удоволствие и дъвче в унес ръжен хляб.

– Знаеш ли, Скоти, "Айва" не е лоша марка. – "Ама че заблуден глупак е този Скоти", мисля си. – Само че най-добрата е "Сансуи". Имам такава и знам.

– Аз пък мислех, че "Айва" е най-добрата.

Скот изглежда озадачен, но не е угрижен толкова, че да ми стане кеф.

– Лъжеш се, Скот – дразня го. – "Айва" имат ли дистанционно управление?

– Да.

– А компютърна настройка?

– Ъхъ.

Голям кретен е този Скоти.

– Снабдена ли е системата с въртяща се масичка с месингов плот?

– Естествено.

Как само лъже това копеле!

– Машината ти има ли... допълнителен тунер?

– Разбира се – упорства той и свива рамене.

– Сигурен ли си? – питам. – Я си помисли.

– Да. Май че има – отвръща той, без да се замисля, но ръката му трепери, когато посяга за още ръжен хляб.

– Какви са ти тонколоните?

– Дървени "Дънтек".

– Жалко, братче. Трябва да си вземеш тонколони "Инфинити IRS V". Или...

– Чакай, чакай – прекъсва ме той. – Не съм чувал за такива тонколони.

– Точно затова ти казвам. Ако нямаш такива, по-добре да си слушаш уокмена.

– Какъв е диапазонът на ниските им честоти? – пита той подозрително.

– Суперниски петнайсет херца – измърквам тихо, като наблягам на всяка дума.

Това за известно време му запушва устата. Ан продължава да дърдори за диетична замразена сметана и за някакво сладко. Опъвам се назад, доволен, че съм поставил Скот на място, но той бързо се окопитва.

– Както и да е – заявява така, сякаш няма значение, че уредбата му е скапана, – купихме днес новия албум на Фил Колинс. Да знаете само как звучи Groovy kind of low на компактдиск.

– Да, мисля, че това е най-хубавата му песен досега – съгласявам се.

Всичко това е дрън-дрън, но след като най-после намираме общо становище по нещо, пристига и рибният специалитет, който изглежда ужасно. Кортни се извинява, че ще отскочи до тоалетната, но понеже не се връща цели трийсет минути, тръгвам да я търся и я намирам заспала на едно канапе до гардероба.

В апартамента си след това тя лежи гола по гръб с широко разтворени крака – загорели, мускулести и тренирани, а аз съм заровил лице между тях и откакто съм започнал да я лижа и смуча, се изпразни два пъти. Путката ѝ е опъната и влажна, с пръстите на едната си ръка я разтварям широко, а с другата поддържам ерекцията си. Повдигам задника ѝ, за да вкарам езика си в нея, но тя не ми разрешава. Вдигам глава и посягам към античното нощно шкафче за презерватива, който лежи в пепелника от "Палио" между халогенната лампа "Тенсър" и керамичната урна "Д'Оро". С влажни, лепкави пръсти поднасям опаковката до устата си и я разкъсвам със зъби, после го надявам бързо и лесно.