Брет Елис - Американски психар

– Та какво казал Ед? – пита Хамлин заинтригуван.

– Казал, че когато виждал по улицата да върви някое красиво момиче, си мислел две неща. Едната половина на неговата същност изпитвала желание да я покани на ресторант, да ѝ говори приятни неща, да бъде добър и мил с нея, да се държи прилично – тук спирам и довършвам уискито на една глътка.

– А какво мислела другата му половина? – не издържа Химлин.

– Как ще изглежда главата ѝ, набучена на прът.

Хамлин и Рийвс се споглеждат, после се обръщат към мен, но аз избухвам в смях и те правят същото, макар без особено желание.

– Ей, я да помислим за вечеря – безгрижно сменям темата.

– Какво ще кажете да прескочим до индийския ресторант в Горен Уест Сайд? – предлага Хамлин.

– Нямам нищо против – съгласявам се.

– Става – казва Рийвс.

– Добре, кой ще се обади да запази маса? – пита Хамлин.

"Шезлонгите"

Кортни Лоурънс ме кани на вечеря в понеделник и предложението ѝ съдържа мъгляв намек за евентуален секс, така че приемам, но част от примамката е, че трябва да изтърпим компанията на двама възпитаници на "Камдън" – Скот и Ан Смайли, в някакъв нов ресторант, избран от тях. Името му е "Шезлонгите" и аз накарах секретарката ми да провери внимателно как стоят работите, та преди да изляза от службата, тя ми представи три различни менюта, които бих могъл да предпочета там. Нещата, които в таксито Кортни ми разказа за Скот и Ан – той работел в рекламна агенция, а тя използвала бащините си пари, за да отваря ресторанти, най-новият от които бил от шейсет и осма година и се намирал в Горен Ийст Сайд, – са почти толкова безинтересни, колкото и подробностите за това как преминал денят ѝ: купила си козметика от "Елизабет Арден" и сребърни кухненски прибори в "Потъри Барн" (всичко това под въздействието на литиеви таблетки), преди да се появи в "При Хари", където пихме набързо по едно-две с Чарлс Мърфи и Ръсти Уебстър, а Кортни си забрави торбата с кухненските прибори под масата. Единственият факт от живота на Скот и Ан, който изобщо ми говори нещо, е, че година след сватбата си осиновили тринайсетгодишно корейче, нарекли го Скот Младши и го изпратили в "Екзитър", където Скот Старши учил четири години, преди да постъпя там.

– Само да не са запазили маса, ще видиш какво ще стане – предупреждавам Кортни в таксито.

– А ти, Патрик, престани да пушлявиш с тази пура – отвръща ми тя бавно-бавно.

– Ей, това не е ли колата на Доналд Тръмп? – посочвам ѝ лимузината, заседнала в съседната колона от задръстването.

– Уф, че си, Патрик. По-добре ще е да млъкнеш – избърборва тя с надебелял език и премрежен поглед от хапчетата.

– Ако искаш да знаеш, в куфарчето си "Ботега Венета" имам уокмен и винаги мога да го извадя и да си го сложа на ушите. А ти няма да е лошо да глътнеш още малко литий. Или да изпиеш една диетична кока-кола. Кофеинът може да те пооправи.

– Искам само да имам дете – промърморва тихо тя, загледана навън. – Само... две... прекрасни... дечица.

– На мен ли говориш или на тоя чифутин? – питам с въздишка, но достатъчно високо, за да ме чуе шофьорът израелец, и както си знаех, Кортни не отговаря нищо.

,Шоуто на Пати Уинтърс" тази сутрин бе на тема " Ппрфюми, червила и гримове". Луис Карутърс, гаджето на Кортни, е във Финикс и ще се върне в Манхатън чак в четвъртък вечерта. Кортни е с вълнено сако и жилетка, вълнена фланелка с къс ръкав и габардинен панталон от " Бил Блас", на ушите ѝ проблясват обеци от кристал и позлатен емайл, изработка "Жерар Йоска", а сатенените ѝ обувки на високи токчета са "Маноло Блахник". Аз нося сако от туид, панталони и памучна риза от магазина за конфекция "Алън Фласър" и копринена вратовръзка "Пол Стюарт". Тази сутрин чаках в спортния клуб двайсет минути на опашка за машината "Стеърмастър". Помахвам ръка на един просяк, застанал на ъгъла на Четирийсет и девета и Осмо авеню, и когато поглежда към мен, му показвам среден пръст.

Разговорът в ресторанта се завърта около новата книга на Елмър Ленард (която не съм чел), кулинарни рецензии (които съм чел), разликата между британския и американския саундтрак на "Клетниците", онова ново салвадорско бистро на ъгъла на Осемдесет и трета и Второ авеню и коя от клюкарските хроники – в "Пост" или в "Нюз", е по-добре списвана. Оказва се, че с Ан имаме обща позната – келнерка от "При Ейбтоун" в Аспен, която изнасилих с флакон от лак за коса по време на ски ваканцията миналата Коледа. Заведението "Шезлонгите" е препълнено с народ, шумът е ужасен заради високия таван, който разваля акустиката, и ако не се лъжа, вечерта започва под звуците на някаква нюейдж версия на White Rabbit на "Джеферсън Еърплейн", която дъни от тонколоните, поставени високо горе в ъглите. Един тип, който ми прилича на Форест Атуотър – със зализана назад руса коса, очила с рамки от червено дърво и костюм "Армани" с тиранти, – седи на една маса с Керълайн Бейкър, завеждаща инвестиционния отдел в "Дрексъл" или нещо подобно. Външният ѝ вид е отчайващ. Май не се е догримирала, костюмът "Ралф Лоран" от туид ѝ стои като амбалажен плик. А масата им е на едно от най-лошите места – най-отпред до бара.