Брет Елис - Американски психар

– Е, какво ще кажеш някоя вечер да пийнем заедно? – предлагам на Оуен.

– О, супер! – възкликва той. – Навит съм. Ето визитната ми картичка.

– Благодаря – казвам, оглеждам я отблизо и успокоен от неугледния ѝ вид, я прибирам в джоба на сакото си.

– Може да взема и... Марша?

– Уха, чудно ще си прекараме. Абе някой от вас бил ли е в онова салвадорско бистро на Осемдесет и трета? Защото сега отиваме там да вечеряме.

– Да, тоест не – отговарям. – Но чух, че било доста сносно – усмихвам се леко и отпивам от чашата си.

– И аз така разбрах. – Той поглежда часовника си "Ролекс". – Трент? Дентън? Хайде да тръгваме. След петнайсет минути трябва да сме там.

Казваме си, довиждане", а на път към изхода те се спират при масата на Дибъл и Хамилтън, или поне си мисля, че са Дибъл и Хамилтън. Преди да си тръгнат, Дентън поглежда още веднъж към нашата маса, към мен, и изглежда някак стреснат, сякаш се е сетил откъде ме познава, а това ме изнервя още повече.

– Сметката на "Фишър" – замечтано казва Рийвс.

– О, само това не ми напомняй – предупреждавам го.

– Късмет има това копеле – тъжно отбелязва Хамлин.

– Виждали ли сте гаджето му? – пита Рийвс. – Лори Кенеди? Страхотно парче.

– Знам я – признавам си. – Познавах я де, някога.

– Защо така го казваш? – пита Хамлин заинтригуван. – Защо го казва така, а, Рийвс?

– Защото по едно време ходеше с нея – подхвърля Рийвс.

– Откъде знаеш? – усмихвам се.

– От мацетата, които се опитват да те докопат. – Рийвс, изглежда леко го хвана. – Бейтмън, ти си истински GQ, така си е.

– Благодаря, копеле...

Не съм сигурен дали не ме иронизира, но се чувствам горд от думите му и за да отвлека вниманието им от моята красива персона, скромно отбелязвам:

– Много е смотана.

– Айде стига де, Бейтмън – протестира Хамлин. – Какви ги говориш?

– Такива – упорствам. – Смотана е.

– И какво от това? Важното е как изглежда. А Лори Кенеди изглежда страхотно, ммм... да я изгризкаш – превъзнася се Хамлин. – Хич не ми ги разправяй тия, че те е интересувало нещо друго в нея.

Ако са с добър характер, значи... нещо не е наред – обажда се Рийвс, малко объркан от собствения си извод.

– Че то ако са с добра душа, пък не стават за чукане – сега Рийвс вдига ръка, сякаш за да подчертае тази мисъл, дреме ми на оная работа, нали така?

– Д обре де, да предположим само, а? Какво, ако имат добра душа? – питам, осъзнавайки колко безнадеждно тъп е въпросът ми.

– Чудесно. Хипотетично – да, за предпочитане е, обаче... подхваща Хамлин.

– Знам, знам – прекъсвам го с усмивка.

– Добри гаджета няма – заявяваме тримата в хор и избухваме в смях.

– Добрият характер – обяснява Рийвс – се изразява в това мацето да има готино тяло, да задоволява всички сексуални изисквания, без да го усуква много-много, и да не си отваря устата за щяло и нещяло.

– Вижте – започва Хамлин, като кима с глава в знак на съгласие, – единствените гаджета, които са с добра душа, които са готини, симпатични или поне малко интелигентни, а може би и талантливи, въпреки че никой не знае какво точно означава това, са грозните.

– Абсолютно вярно – кима Рийвс.

– И то е, защото по някакъв начин трябва да компенсират това, че са външно непривлекателни – заключава Хамлин и се обляга назад.

– Добре де – обаждам се аз, – винаги съм казвал, че мъжете са за това да създават потомство, да продължават рода, нали така?

И двамата кимват.

– И единственият начин това да стане – продължавам, като внимателно подбирам думите си – е да те възбуди някоя жена с готино тяло, но понякога парите и славата...

– Ааа, стига глупости – прекъсва ме Хамлин. – Бейтмън, ти ще се прежалиш ли за Опра Уинфри – богата е, има власт. А ще легнеш ли с Нел Картър – пее на Бродуей, има разкошен глас, но с нея ще го направиш ли, а?

– Чакай – намесва се Рийвс. – Коя е тая Нел Картър?

– Не знам – признавам си, поозадачен от името. – Сигурно държи "При Нел".

– Чуй ме, Бейтмън – продължава Хамлин. – Мацките са на тоя свят само за едно-едничко нещо – да ни го вдигат, както каза ти. Продължаване на рода, нали? Просто е – той изважда от чашата си маслинка и я лапва – като фасул.

След умишлена пауза се обаждам:

– Знаеш ли какво е казал Ед Гейн за жените?

– Ед Гейн ли? – пита някой от тях. – Главният келнер на "Канал бар"?

– Не – отвръщам. – Серийният убиец от Уисконсин през петдесетте. Адски интересен пич.

– Бейтмън, ти все такива неща ровичкаш. – Рийвс се обръща към Хамлин. – Бейтмън все чете разни биографии за Тед Бънди, за Сина на Сам, за Чарли Мансън, ей такива идиотщини.