Брет Елис - Американски психар

Остават ми двайсет минути до срещата с Роналд Харисън и искам чаршафите да са изчистени за днес следобед.

Ала тя не ме слуша, продължава да нарежда нещо на пискливия си неразбираем език. Никога не съм подпалвал сграда, но сега започвам да се питам какво е необходимо за това – бензин, кибрит, какво още? ... А, може би запалителна течност?

– Чуй ме! – извиквам и пак се навирам в лицето ѝ.

Тя поспира за миг и се обръща към съпруга си, който ѝ кима утвърдително. Използвам паузата, за да ѝ изкрещя:

– Не разбирам нищо от това, което ми плямпаш!

Изведнъж започвам да се смея, осъзнавайки колко комична и абсурдна е цялата ситуация. Удрям с длан по тезгяха и се оглеждам за някой друг в ателието, с когото да мога да се разбера. Но такъв няма и си казвам гласно:

– Ама че идиотска работа.

Въздъхвам, прекарвам ръка през лицето си и смехът ми заглъхва, защото вече съм направо бесен. Започвам да крещя:

– Глупачка! Писна ми от тебе!

Тя пак изломотва нещо в отговор.

– Какво? – питам злобно. – Не ме ли разбра? Искаш шунка ли? Това ли каза? Че искаш шунка?

Китайката пак сграбчва ръкавите на сакото "Сопрани". Съпругът ѝ стои зад тезгяха безмълвен и безучастен.

– Тъ-па-нар-ка! – изревавам.

И това не я стряска, продължава да ми сочи петната по чаршафите.

– Тъпа кучка! Разбра ли сега? – крещя, почервенял от гняв, готов да се разплача от безсилие.

Целият треперя, измъквам сакото от ръцете ѝ и измърморвам едно "Мамка ви мръсна".

Входната врата зад гърба ми се отваря, издрънчава звънче и аз млъквам. Затварям очи, поемам дълбоко дъх, повтарям си да не забравя да се отбия след обяд в козметичния салон или да прескоча до "Хермес", или пък...

– Патрик?

Стреснат от този нормален глас, се обръщам и виждам познато лице, на което съм се натъквал често във фоайето на жилищния ми блок. Очите ѝ винаги са ме следели с възхищение. По-възрастна е от мен, към трийсетте, не изглежда зле, малко пълничка, облечена е в анцуг за джогинг от... не е ясно откъде, навярно от "Блумингдейл"... и направо грее от радост, че ме вижда. Сваля тъмните си очила и ми се усмихва.

– Здравей, Патрик, ти си, нали?

Нямам понятие как се казва и измънквам едно "Здрасти", добавям и някакво смутолевено женско име и просто се втренчвам в нея, стъпкан, изтощен от продължаващите пискливи звуци зад гърба ми. Опитвам се да преодолея гнева си, накрая плясвам с ръце и изтърсвам:

– Е?

Тя се спира леко объркана, после някак прибързано тръгва към тезгяха с разписка в ръка.

– Странно, нали? Да идваме чак дотук, но пък те са най-добрите.

– Защо тогава не могат да почистят тези петна? – питам търпеливо, все още усмихнат. Китайката зад мен най-сетне млъква. – Можеш ли да поговориш с тях? Нещо не се разбирам с тях.

Тя се приближава до чаршафа в ръцете на китаеца.

– О, ясно – промърморва и в момента, когато посяга да го вземе, старата китайка пак започва да нарежда. Без да ѝ обръща внимание, момичето се обръща към мен. – От какво са?

– Ммм, абе... – Поглеждам към чаршафите, които наистина са здраво изплескани. – Мисля, че беше боровинков сок.

Тя ме поглежда, кима неубедено и несигурно подпитва.

– Не ми прилича много на боровинков сок.

Съзерцавам дълго време чаршафите, преди да дам някакво объркано обяснение.

– Всъщност не точно боровинков сок, ами... Чакай, какво беше... Сега ще се сетя... ааа, да, от онези сиропи "Хърши".

– О, да – кима тя с разбиране, но все още с лек скептицизъм. – Ама че работа.

– Виж, много ще съм ти благодарен – взимам аз чаршафа от ръцете на прозяващия се китаец, – ако можеш да се разбереш с тях. – Сгъвам чаршафа, оставям го на тезгяха и поглеждам "Ролекс"-а си.

– Много закъснях. Имам среша в "При Хюбърт" след петнайсет минути.

Тръгвам към вратата, а китайката пак започва да ломоти нещо и ми върти заканително пръст. Хвърлям ѝ един кръвнишки поглед, и толкова.

– "При Хюбърт" ли? Виж ти – казва момичето впечатлено.– В центъра ли го преместиха?

– Да, лелеее, закъснях. – Правя се, че съм мярнал такси отсреща. – Благодаря ти... ммм, Саманта.

– Виктория съм.

– Да де, Виктория – поправям се. – Аз какво казах?

– Каза Саманта.

– Съжалявам – усмихвам се. – Струпаха ми се много неща на главата.

– Ако нямаш нищо против, можем да обядваме някъде другата седмица – предлага тя обнадеждено и тръгва към мен, а аз отстъпвам към вратата. – Много често ми се случва да имам работа по Уолстрийт.

– О, не знам, Виктория – мънкам извинително и едва откъсвам поглед от бедрата ѝ. – Работя по цял ден.