Брет Елис - Американски психар

– Какво ще кажеш обаче за жилетките? – обръща се Рийвс към Тод. – Не са ли вече... демоде?

– Не, Джордж – отвръща Хамлин. – Разбира се, че не са.

– Вярно – съгласявам се и аз. – Жилетките никога не са излизали от мода.

– Да, но въпросът е как да се носят? – пита Хамлин.

– Те трябва да са... – започваме едновременно с Рийвс.

– О, извинявай – спира Рийвс. – Давай ти.

– Моля ти се, няма нищо. Ти кажи.

– Не, не, продължавай – настоява той.

– Та значи жилетката трябва да е плътно по тялото и да покрива кръста. Връхчетата отпред трябва да стигат точно над копчето на талията от сакото, за да не се вижда твърде много от жилетката. Иначе костюмът ще изглежда изкуствено стеснен и неудобен, което не е желателно.

– Да-да, взе ми думите от устата – пообъркан промърморва Рийвс.

– Ще пия още едно уиски – обявявам и ставам. – За вас, момчета?

– "Бийфийтър" с лед и лимонов сок – вдига пръст Рийвс.

– Мартини – напомня ми Хамлин.

– Нямате проблеми.

Отивам до бара и докато чакам Фреди да налее питиетата, съзирам някакъв тип – май се казваше Уилям Теодокропополис и бачкаше в "Първа Бостънска", – облечен във вълнено сако на ситно каре и сравнително сносни риза, но с жестока кашмирена връзка от "Пол Стюарт", която придава на костюма му по-добър вид, отколкото всъщност има, да разказва на друг грък, пиещ диетична кока-кола:

– Та слушай де, Стинг бил в "Чернобъл", нали го знаеш онова кръчме, дето го отвориха тия от "Тунела" – пишеше го на шеста страница. Та пристига някой с "Порше 911" и кой мислиш бил в колата? Уитни и...

Връщам се на нашата маса точно когато Рийвс разправя на Хамлин как се подиграва на бездомните по улиците. Щом ги наближавал, вадел долар и им го подавал, но когато ония посягали да го вземат, бързо си го прибирал в джоба и отминавал.

– Страхотен ефект има, да знаеш – убеждава ни той.

– Така се шашват, че половин час не могат да си кажат името.

– Просто... им... отказвай – съветвам го, докато разпределям чашите по масата. – Казваш "не", и толкова.

– Само да казвам "не" ли? – усмихва се Хамлин. – И това помага ли?

– Е, поне при бременните бездомни жени помага – признавам.

– Разбирам, че никога не си използвал този подход при оная двуметрова горила на Чеймбърс – установява Рийвс.

– Нали го знаете оня с лулата?

– Абе някой от вас чувал ли е за тоя клуб "Некение"? – пита Рийвс.

В огледалото срещу мен забелязвам, че на една маса в другия край на заведението седи Пол Оуен с някакъв тип, който прилича на Трент Мур или Роджър Дейли, и с още някакъв, който изглежда като Фредерик Конъл. Дядото на Мур е собственик на компанията, в която работи Пол Оуен. Трент е с вълнен пръскан кариран костюм.

– "Некение" ли? – пита Хамлин. – Какво е това "Некение?"

– Пичове, пичове – прекъсвам го. – Кой е седнал там с Пол Оуен? Не е ли Трент Мур?

– Къде бе? – интересува се Рийвс.

– На онази маса там. Сега стават. Виждаш ли ги?

– Абе това не е ли Мадисън? Ами не, това е Дибъл бе.– Рийвс слага очилата за по-сигурно.

– Не – отсича Хамлин. – Трент Мур е.

– Сигурен ли си? – пита го Рийвс.

Пол Оуен се спира при нас на излизане. Носи очила "Персол" и куфарче от "Коуч Ледъруеър".

– Здравейте, юнаци – поздравява ни Оуен и ни представя двамата с него. Единият наистина е Трент Мур, другият се казва Пол Дентън.

Рийвс, Хамлин и аз се здрависваме с тях, без да ставаме прави. Джордж и Тод подхващат разговор с Трент, който е от Лос Анджелис и знае къде се намира "Некепио". Оуен насочва вниманието си към мен и това малко ме притеснява.

– Как си? – пита ме той.

– Бомба! – отвръщам. – А ти?

– О, без грешка – дуе се той. – Как са сметките на "Хоукинс"?

– Ами... – запъвам се, но все пак продължавам – ... горе-долу.

– Така ли? – пита той усмихнат, ала леко загрижен, сключил ръце на гърба. – Много интересно. Значи не вървят идеално?

– Ами... нали знаеш.

– А как е Марша? – интересува се той все още усмихнат, но погледът му се рее из заведението и всъщност отговорът ми не го вълнува чак толкова. – Тя е страхотно момиче.

– О, разбира се – съгласявам се покъртен. – Голям късмет извадих с нея.

– Оуен ме бърка с Маркъс Халбърстам (въпреки че Маркъс ходи със Сесилия Уорнър), но това няма кой знае какво значение ѝ е логично той да се припознае, защото Маркъс също работи в "Пи енд Пи" и всъщност върши същото, което и аз. Освен това и двамата си падаме по костюмите на "Валентино" и очилата с рогови рамки, и двамата ходим при един и същ бръснар в хотел "Пиер", така че грешката е разбираема и не ме обижда. Но този Пол Дентън все зяпа в мен, или по-скоро се опитва да не зяпа в мен, сякаш знае нещо, сякаш не е сигурен дали ме познава, или не, та се чудя не беше ли и той на онази отдавнашна разходка с яхта в една мартенска вечер. Ако е бил, мисля си, няма да е лошо да разбера телефонния му номер и още по-добре – адреса му.