Брет Елис - Американски психар

"Джей енд Би", мисля си. Чаша "Джей енд Би" в дясната ми ръка, мисля си. Ръка, мисля си. "Шаривари". Риза от "Шаривари". Джейми Герц, мисля си. Ще ми се да изчукам Джейми Герц, мисля си. "Порше 911". Куче шарпей, мисля си. Не е лошо да си имам шарпей, мисля си. На двайсет и шест години съм, мисля си. Догодина ще съм на двайсет и седем. Валиум. Добре ще ми дойде един валиум. Не, два валиума, мисля си. Безжичен телефон, мисля си.

Химическо чистене

Китайците, при които обикновено давам за химическо чистене окървавените си дрехи, ми върнаха вчера едно сако"Сопрани", две бели ризи "Брукс Брадърс" и вратовръзка "Агнес Би", по която все още личат петънца от нечия кръв. До срещата ми на обяд има още четирийсет минути, през които смятам да отскоча до китайците и да се оплача. Освен сакото "Сопрани", двете ризи и вратовръзки, взимам и една чанта с окървавени чаршафи, които също да дам за чистене. Ателието се намира на двайсет преки от жилището ми нагоре към Уест Сайд, почти до Колумбийския университет, и тъй като никога преди не съм ходил дотам, разстоянието ме изненадва (преди винаги идваха да взимат дрехите ми от дома след мое обаждане по телефона и ги връщаха до двайсет и четири часа). Ето защо няма да ми остане време да си свърша някои работи из града, още повече, че се успах тази сутрин след среднощното шмъркане на кокаин с Чарлс Грифин и Хилтън Ашбъри, започнало съвсем невинно на банкет на някакво списание в "Ем Кей", на който се натресохме непоканени, и завършило пред автомат за банкноти някъде към пет сутринта. Пропуснах и "Шоуто на Пати Уинтърс", което всъшност беше повторение на интервю с президента, така че според мен загубата не бе голяма.

Напрегнат съм, косата ми е зализана назад, на носа ми стоят очилата "Уейфарър", главата ме цепи, а между зъбите ми се мъдри незапалена пура. Облечен съм в черен костюм "Армани", бяла памучна риза "Армани" и копринена вратовръзка – също от "Армани". Изглеждам страхотно, но червата в стомаха ми се преобръщат, а черепът ми ще се пръсне. Точно пред входа на ателието за химическо чистене минавам покрай хленчещ скитник, възрастен – на около четирийсет или петдесет години, подпухнал и лепкав от мръсотия, а в мига, когато отварям вратата, забелязвам, че на всичко отгоре е и сляп, та тогава стъпвам върху крака му, който всъщност не е цял. Той изпуска паничката за подаяния и дребни монети се разсипват по тротоара. Нарочно ли го направих? Как мислите, а? Или без да искам?

После цели десет минути пъхам кървавите петна под носа на дребничката стара китайка, която според мен е собственичка на ателието. Тя дори довежда отвътре съпруга си, защото не мога да ѝ разбера нито една дума. Но той стои и мълчи като пън, дори не си дава труд да превежда. Старата жена продължава да ломоти нещо на китайския си език и накрая решавам да се намеся.

– Слушай, за момент само... – Вдигам ръка с пура между пръстите, сакото "Сопрани" е прехвърлено върху другата ми ръка. – Това не... шшштт, чакай... това не са основателни причини.

Китайката продължава да писука нещо, като повдига с дребната си ръка ръкавите на сакото. Отблъсквам ръката ѝ, навеждам се напред към нея и питам бавно:

– Какво се опитваш да ми кажеш?

Тя пак квичи, очите ѝ се въртят като луди. Съпругът държи двата чаршафа, които е извадил от чантата пред него – и двата изплескани със засъхнала кръв – и ги гледа умно.

– Колосване ли? – питам бабичката. – да не искаш да кажеш колосване? Ти не си добре бе, жена – викам ѝ.

Тя пак сочи ръкавите на сакото "Сопрани", а когато се обръща назад и вижда чаршафите, писъците ѝ се вдигат с още една октава.

– Две неща ще ти кажа – надвиквам я. – Първо. Сако "Сопрани" не може да се колосва. Просто невъзможно е. Второ. Такива чаршафи се намират само в Санта Фе. Това са много скъпи чаршафи и искам да ги изчистите идеално.

Тя обаче не спира да дърдори, аз кимам, сякаш разбирам нещо от брътвежа ѝ, накрая се навеждам напред и изсъсквам право в лицето ѝ:

– Ако не си затвориш гадния плювалник, ще те убия, чат ли си?

Изпаднала в паника, китайката забърборва още по-бързо, върти очи на всички посоки, а сбръчканото ѝ лице изглежда странно безизразно. Още веднъж с почти театрален жест посочвам петната, но разбирам, че е безсмислено, и отпускам ръка, опитвам се да доловя някоя позната дума сред писъците ѝ. Пак я прекъсвам и се опитвам да я надвикам.

– Слушай сега, имам много важна среща на обяд – поглеждам "Ролекс"-а си, – след половин час в "При Хюбърт", и тези неща ми трябват... Не, чакай, двайсет минути.