Брет Елис - Американски психар

Таксито спира пред "Тунела". Плащам и оставям на шофьора приличен бакшиш. Отварям вратата на Патриша, която не поема протегнатата ми към нея ръка и излиза без моя помощ. Тази вечер няма никой край оградителните въжета. Всъщност единствената жива душа по Двайсет и четвърта улица е един бездомник, сгърчил се от болка до кофа за боклук в очакване да му подхвърлят пара или нещо за ядене. Минаваме бързо покрай него, тъй като единият от тримата портиери зад въжетата ни дава път, а друг ме потупва по гърба с едно учтиво: "Как сте, господин Маккалъф?" Кимвам му, докато държа отворена вратата за Патриша, и преди да вляза след нея, отвръщам: "Чудесно, ммм... Джим" и се здрависвам с него.

Влизаме вътре и след като плащам петдесет долара за двама ни, се отправям направо към бара, без да поглеждам назад дали Патриша ме следва. Поръчвам си едно уиски "Джей енд Би" с лед. Тя иска "Перие", без лимон, и си го поръчва сама. Облегнат на бара, бройкам наперената келнерка и чак след като преполовявам уискито, осъзнавам, че нещо не е наред. Не е нито осветлението, нито New sensation на "Инексес", нито пък гаджето зад бара. Има нещо друго. Бавно се обръщам да огледам клуба и виждам, че е абсолютно празен. Патриша и аз сме единствените клиенти. С изключение на келнерката, в "Тунела" няма никого освен нас двамата. След New sensation започва The Devil inside и музиката е надута до краен предел, но не изглежда толкова сипна, защото я няма тълпата, опитваща се да я надвика, а дансингът ми се струва необятен сега, когато на него няма жива душа.

Отлепвам се от бара и решавам да проверя другите части на заведението. Очаквах Патриша да тръгне с мен, но тя си остава на мястото. Никой не пази стълбите към приземния бар и докато се спускам по тях, музиката отгоре постепенно заглъхва и на нейно място се настанява Белинда Карлайл с I feel free. Долу има само една двойка, приличат на Сам и Айлийн Санфорд, но тук е по-тъмно, по-топло и навярно греша. Седят на бара и пият шампанско. Минавам покрай тях и се насочвам право към някакъв баровец, на вид мексиканец, отпуснал се в едно от креслата в дъното. Носи двуредно вълнено сако и панталони от "Марио Валентино", памучна фланелка "Агнес Би" и кожено сабо (на бос крак) от "Сузън Бенис Уорън Едуардс". До него седи готино мускулесто гадже – прилича на европейка – с мръсно руса коса, големи цици, загоряла кожа, без грим, пуши цигара "Мерит Ултра Лайт", вмъкнала се е в тясна рокля с щампа на зеброва кожа от "Патрик Кели" и е обула обувки с високи токчета, украсени с фалшиви диаманти.

Питам баровеца дали се казва Рикардо.

– Точно така – кимва той.

Поисквам му един грам, казвам, че Мадисън ме праща. Вадя портфейла си и му подавам една петдесетачка и две по двайсет. Той казва на европейския боклук до него да му даде чантичката си. Тя изважда кадифена чантичка "Ан Мур". Рикардо бръква вътре и ми подава малко сгънато пликче. Преди да си тръгна, гаджето казва, че харесва портфейла ми от кожа на газела. Отвръщам, че нямам нищо против да си го потъркам между циците ѝ, а после да ѝ резна ръчичките, но музиката (Джордж Майкъл пее Faith) е твърде силна и тя не ме чува.

Връщам се горе и заварвам Патриша там, където я оставих, сама на бара, с "Перие" в ръка.

– Виж, Патрик – започва тя с по-мек тон, – искам да знаеш само, че съм...

– Кучка? Слушай, зарежи това, искаш ли кокаинче? –прекъсвам я.

– Уф, да... Не е лошо. – Съвсем е объркана.

– Добре, идвай – извиквам и я хващам за ръка.

Тя оставя чашата на бара и тръгва след мен през пустия клуб, нагоре по стълбите към тоалетните. Всъщност няма причина да не го шмръкнем и долу в бара, ала това е малко неприлично, та затуй се завираме в една от кабините на мъжката тоалетна. Навън пред тоалетните се отпускам на някакъв диван и запалвам една от нейните цигари, а тя слиза долу да вземе по нещо за пиене.

Връща се и започва да се извинява за поведението си на вечерята.

– Виж, наистина ми хареса много в "Баркадия", кухнята е страхотна, а сорбето от манго направо ме хвърли в оркестъра. Не съжалявам, че не отидохме в "Дорсия". Можем да вечеряме там друг път, знам, че си опитал всичко, за да бъдем там тази вечер, но просто е било претъпкано.Обаче наистина, кухнята в "Баркадия" страшно ми хареса. Откога са го открили? Мисля, че преди три-четири месеца, а? Четох за него статия в "Ню Йорк" или в "Гурме", не се сещам точно... Както и да е, искаш ли да дойдеш с мен на концерта на тази група утре вечер? Ако искаш, можем първо да вечеряме в "Дорсия" и после да отидем да чуем как свири Уолъс с тях. Защо пък след това да не отидем в "Дорсия" или не работи толкова до късно, а? Патрик, сриозно ти казвам, трябва да ги чуеш. Аватар е страхотен вокалист и дори мисля, че по едно време бях влюбена в него... всъщност само ме привличаше, не бях влюбена. Наистина тогава харесвах Уолъс, но той се забърка в онази каша с инвестициите в банката и така затъна, че просто не виждах как би могъл да се измъкне. Не кокаинът, а тази бъркотия го съсипа. И аз го знаех, ама като виждах, че всичко се разпада, реших, че ще е най-добре да поддържаме приятелство, но нищо повече, никакви...