Брет Елис - Американски психар

– Как не те е срам! – възмущава се тя. – Къде е сметката?

– После не го ли изгониха заради дипломната му работа? – подхвърлям ѝ. – Беше писал за някакъв френски слон. За слончето Бабар, а?

– Какви ги плещиш?

– Я ми кажи, не е ли учил в бизнес школата в Келог? В Северозападния университет?

– Изключиха го – отвръща тя, без да ме погледне

– Слушай... – Докосвам ръката ѝ.

Тя се сепва и си я прибира. Опитвам се да ѝ се усмихна.

– Робърт Хол не е педераст.

– Мога да те уверя в това – заявява тя.

Как е възможно човек да се впряга толкова заради някакъв си Робърт Хол? Вместо да ѝ кажа: "Гледай си работата, патка такава", утешавам я с думите:

– Не се и съмнявам. Разкажи ми повече за него. Искам да знам повече за това как я карате двамата заедно. – Усмихнат, но раздиран от скрит гняв, добавям: – Съжалявам, ако съм те засегнал.

Необходимо ѝ е известно време, но накрая се поуспокоява и отново ми се усмихва.

– Разкажи ми де – повтарям молбата си, а си мисля "Как ми се ще да те цепна през чатала."

Шардонето я е размекнало и тя се впуска в дълги и подробни обяснения. Докато ми разказва за близкото си минало, аз си мисля за други неща: въздух, вода, небе, време, един момент, в който исках да ѝ покажа всички прелести на света. Сега нямам нерви да слушам признания, празни приказки за ново начало или за неща, които са извън непосредствените ми възприятия. Едно младо момиче, първокурсничка, с която се запознах като студент в някакъв бар в Кеймбридж, ми каза така: "Животът е пълен с безкрайни възможности." Едва не се задавих с ядките, които хрупах, като чух тази нейна мъдрост. Преглътнах ги успешно с остатъка от "Хайнекен" в халбата ми, усмихнах се и се обърнах към ъгъла, където играеха със стрелички. Излишно е да споменавам, че не доживя до втори курс. Същата зима тялото ѝ бе открито във водите на река Чарлс, обезглавено.

Главата ѝ бе вързана за клона на едно дърво на брега на реката и косата ѝ висеше на друго дърво, на три мили по-надолy. Изстъпленията ми в Харвард не бяха толкова жестоки, колкото сегашните, и е безпредметно да храня надежда, че отвращението ми ще изчезне – просто няма начин.

– О, Патрик – казва Бетани, – ти си си все същият. Не знам това добре ли е или зле.

– Кажи, че е добре.

– Защо? Така ли е наистина? – пита тя с усмивка. – А тогава? Добре ли беше?

– Ти познаваше тогава само една страна от моята личност. Студената.

– А любовника? – подпитва тя.

Очите ми, студени и недосегаеми, се втренчват в нея. От улицата долита музика, прилича на салса. Келнерът най-после донася сметката.

– Аз ще я платя – въздъхвам.

– Не. – Тя отваря чантата си. – Аз те поканих, нали така?

– Но аз имам платинена кредитна карта "Американ Експрес".

– Аз също – усмихва ми се тя.

Мълчаливо наблюдавам как слага картата си върху сметката в подноса. Усещам, че всеки момент ще получа остри спазми, ако не се изправя.

– Женско движение, феминизъм. Ауу, опасна работа! – усмихвам се, не особено впечатлен.

Тя ме изчаква на тротоара пред "Вакитис", докато

повръщам обеда в мъжката тоалетна, изплювам сепията не- смляна и по-светло пурпурна, отколкото бе в чинията ми. Когато излизам навън, си слагам очилата "Уейфарър", джавкам дъвка и си мърморя нещо под носа. Целувам Бетани по бузата и дори ѝ се извинявам.

– Съжалявам, че се забавих. Трябваше да позвъня на адвоката си.

– О, какво се е случило?

Тя изглежда загрижена. Ама че заспала патка!

– Заради едно приятелче – слъгвам. – Боби Чембърлейн. Хлътна в пандиза и сега няколко приятели, най-вече моя милост, се опитваме да го измъкнем по законен път – свивам рамене и веднага сменям темата. – Слушай!

– Кажи? – усмихва ми се тя.

– Вече е късно, за да се връщам в службата.

Поглеждам "Ролекс"-а си. Слънцето се отразява в блестящия му циферблат и за момент я заслепява. Ще дойдеш у дома?

– Моля? – Тя избухва в смях.

– Защо не дойдеш у дома? – повтарям поканата си.

– Патрик! – смее се тя многозначително. – Ти сериозно ли говориш?

– Имам една бутилка "Пуйи-Фюисе", леденостудено, какво ще кажеш, а?

– С този номер можеше да минеш в Харвард, но... – смях прекъсва думите ѝ – ...хм, сега сме по-възрастни и...

Тя млъква.

– И... какво? – питам я.

– Не трябваше да пия това вино на обед – повтаря си тя нейното.

Тръгваме пеша. Навън е трийсет и осем градусова жега, не може да се диша. Не е нито ден, нито вечер. Небето изглежда жълто. Подавам цял долар на един просяк на ъгъла на Дуейн и Гринич само за да я впечатля.