Брет Елис - Американски психар

– Да, за Патрик Суейзи беше. Абсолютно сигурен съм.

– Как беше?

– Ами доста интересно. Нещо като обсъждане на въпроса дали е станал циничен, или не.

– Според теб станал ли е циник? – пита ме тя, а усмивката не слиза от лицето ѝ.

– Абе, не, честно казано, не знам – започвам нервно.

– Интересен въпрос. Не беше разнищен основно. След "Мръсни танци" не бих казал, че е станал такъв. Но в "Тайгър Уорсоу" – просто не знам. Може и да съм откачен, ала усетих там някаква горчивина. Не съм много сигурен.

Тя ме наблюдава с все същия израз на лицето.

– А, съвсем бях забравил – казвам и бръквам в джоба си. Написах стихотворение, посветено на теб. Ето – подавам ѝ листа.

Чувствам се болен, разбит, измъчен, почти на ръба на срива.

– О, Патрик! – възкликва тя. – Колко мило.

– Е, чак пък толкова – заявявам, свел срамежливо поглед.

Бетани взема листа и го разгръща.

– Прочети го! – настоявам ентусиазирано.

Тя го разглежда учудено, премигва, невярваща на очите си, обръща листа, за да види дали няма още от другата страна.

Нещо ѝ говори, че стихотворението е необичайно кратко и тя отново се се втренчва в думите, написани с червен химикал.

– Кратичко е, но съдържателно. Като хайку. Хайде, прочети го де! – подканям я.

Тя прочиства гърлото си и колебливо започва да чете, и често прекъсва.

– "Бедният негър до стената. Вижте го". – Спира и се взира в думите, после бавно продължава: – "Вижте го бедния негър. Вижте го бедния негър... до... стената". – Пак спира, двоуми се, объркана, поглежда мен, после – пак листа.

– Карай – казвам и се оглеждам за келнер. – До края.

Пак прочиства гърлото си и продължава нататък, вперила поглед в текста, като се старае гласът ѝ да не надвишава шепот.

– " Начукайте му го... Чукайте негъра до стената..." – Запъва се се и с въздишка дочита последния стих. – "Черен.... дяволът."

Двойката от съседната маса ни наблюдава. Мъжът изглежда отвратен, жената гледа с ужас. Отвръщам ѝ с кръвнишки поглед, който тя не издържа и отново насочва вниманието си към скапаната си салата.

– Е, Патрик – проговаря Бетани и ми връща стихотворението , опитвайки се да се усмихне.

– Да? – питам. – Какво ще кажеш?

– Виждам, че... – тя се замисля – ...че чувството ти за социална несправедливост е останало непокътнато Тя пак прочиства гърлото си и свежда очи.

Прибирам си листчето в джоба и се усмихвам като правя опит да запазя непроменен израза на лицето си и държа тялото си изпънато, за да не си помисли, че се свивам. Нашият келнер приближава и го моля да ни каже каква бира може да ни предложи.

– "Хайнекен", "Будвайзер", "Амстел" светло – рапортува той.

– Да? – казвам, втренчен в Бетани, и му давам знак с ръка да продължи.

- Това, хм, е всичко, господине – информира ме келнерът.

– Нямате ли "Корона"? Ами "Кирин"? "Гролш"? "Марети"? – питам озадачен.

– Не, господине, съжалявам. Само "Хайнекен", " Будвайзер" и "Амстел" светло.

– Ама че работа – въздъхвам. – Тогава ще пия "Джей енд Би" с лед. Не, не, мартини с "Абсолют". Или я по-добре "Джей енд Би", ама чисто.

– За мен още една бутилка "Сан Пелегрино" – обажда се Бетани.

– И за мен – бързо добавям, а кракът ми подскоква нагоре под масата.

– Добре. Ще желаете ли да ви съобщя специалитетите? – пита ни той.

– Задължително – отговарям му поуспокоен и се усмихвам насърчително на Бетани.

– Сигурен ли сте? – подсмихва се той.

– Моля, чакам – казвам съвсем сериозно и изучавам менюто.

– Като ордьоври имам сушени на слънце домати със златист хайвер и люти чушлета, а също и супа от прясна цикория...

– Чакай, чакай! – прекъсвам го с вдигане на ръка. – Задръж малко.

– Да, господине? – пита той смутен.

– Аз имам? Искаш да кажеш, че ресторантът има – поправям го. – Ти нямаш сушени на слънце домати. Ресторантът има. Не ти, а ресторантът има люти чушлета. Просто внасям повече яснота.

Стъписан, келнерът се обръща към Бетани, която умело овладява ситуацията, като го пита:

– Как сервирате супата от цикория?

– Ъъъ ... студена – отговаря той, все още зашеметен от лингвистичните ми поучения, осъзнал, че си има работа със серт човек. Неуверен, пак замлъква.

– Карай, де! – подканям го. – Защо спря?

– Сервира се студена – започва той отначало. – А за антре предлагаме също риба с манго и риба върху френска питка полята с кленов сироп... – той проверява тефтера си– ... и със синап.

– Ммм, звучи доста апетитно – коментирам и нетърпеливо потривам ръце. – Бетани, ти?