Брет Елис - Американски психар

– Е – пита тя, – ходиш ли с някоя?

– Начинът ми на живот е крайно опростен – признавам умислено, заварен неподготвен от въпроса.

– Какво означава това?

Отпивам от коняка и се усмихвам загадъчно на себе си за да събудя надеждата ѝ, мечтата ѝ да е отново с мен.

– Хайде, кажи ми, моля те, Патрик – упорства тя. – Излизаш ли с някоя?

В съзнанието ми изниква Ивлин и промърморвам повече на себе си:

– Да.

– С кого?

– С една голяма бутилка "Дезирел" – отвръщам с далечен и натъжен глас.

– Какво? – усмихва се тя, но изведнъж нещо ѝ прещраква в главата и тя я тръсва. – Не трябваше да пия толкова.

– Не, не в този смисъл. – Нещо ме подтиква да говоря.– Всъщност някой изобщо излиза ли с някого? Прави ли го някой в този смисъл? Ти излизала ли си с мен? Излизам... Какво означава това? Ха! Какво излиза? Ха! Просто не мога да го разбера. Ха! – разсмивам се.

След като ме изслушва внимателно, тя кимва и проговаря:

– Малко е объркана тази логика, струва ми се.

Отново настъпва дълго мълчание, накрая се престрашавам да задам следващия логичен въпрос.

– А ти излизаш ли с някого?

Тя се усмихва, доволна от себе си, и все още със сведени очи, признава с несравнима яснота:

– Да, имам приятел и...

– Кой?

– Моля? – поглежда ме тя.

– Кой е? Как се казва?

– Робърт Хол. Защо?

– От "Саломон Брадърс"?

– Не, той е главен готвач.

– В "Саломон Брадърс"?

– Патрик, главен готвач е в ресторант и е съсобственик.

– На кой ресторант?

– Има ли значение?

– Не особено, но искам да го зачеркна в справочника си "Загат" – процеждам през зъби.

– Казва се "Дорсия" – отговаря тя и изведнъж добавя стреснато: – Патрик, какво ти е?

Да, наистина, в главата ми нещо избухва, стомахът ми се обръща наопаки от спазми, киселини и гастритни болки; звезди и планети, цели галактики от малки бели готварски шапчици се завъртат бясно в мисловното ми полезрение. С пресипнал глас успявам да попитам:

– Защо Робърт Хол? Защо точно той?

– Ами не знам – тя леко фъфли от алкохола, – може би е свързано с това, че съм вече на двайсет и седем и...

– Така ли? И аз също. А и половината Манхатън и какво от това? Това не е оправдание, за да се омъжиш за Робърт Хол.

– Да се омъжа ли? – пита тя с широко отворени очи. – Това ли казах?

– Не спомена ли, че ще се омъжваш?

– Не, не съм, но кой знае – свива тя рамене. – Може и това да стане.

– Жестоко!

– Както ти казах, Патрик – поглежда ме тя укорително, но и някак игриво, та направо ми става лошо, – смятам, че времето неумолимо отлита, ти също го знаеш. Биологическият часовник просто не иска да спре.

"Майчице, колко било лесно, мисля си. Само две чаши шардоне, за да направи пълни признания."

– Искам да имам деца.

– От Робърт Хол ли? – питам и не вярвам на ушите си. – Можеш да го направиш и с капитан Лу Албано, щом е толкова наложително, нали? Не те разбирам, Бетани .

Тя докосва салфетката си, свежда очи, после поглежда през прозореца към келнерите, които навън подреждат масите за вечеря. Наблюдавам ги и аз.

– Защо усещам враждебност у теб, Патрик? – тихо пита тя и отпива от виното си.

– Може би защото съм враждебен – отговарям. – Може

би защото ти го усещаш.

– Божичко, Патрик! – Тя упорито се опитва да улови погледа ми. – Мислех, че с Робърт сте приятели.

– Какво? – питам. – Направо ме уби.

– Не бяхте ли приятели с Робърт?

Замислям се. Изпълнен съм със съмнение.

– Бяхме ли?

– Да, Патрик, бяхте.

– Робърт Хол, Робърт Хол, Робърт Хол – мърморя си

под носа, като се опитвам да си припомня. – Стипендиант?

Председател на горния ни курс? С едва видима брадичка?

– Не, Патрик. Другият Робърт Хол.

– Бъркам го с другия Робърт Хол?

– Да, Патрик – казва тя раздразнено.

Вътрешно напрегнат, притварям очи и въздъхвам. Робърт Хол. Не е онзи, дето родителите му притежават почти половин Вашингтон? Не е онзи, дето беше капитан на отбора по гребане? Метър и деветдесет висок?

– Да, – спира ме тя, – точно този Робърт Хол.

– Да, но... – Изведнъж замлъквам.

– Е? Какво "но"?

Изглежда напълно подготвена за отговора на този въпрос.

– Ама той беше педал – изтърсвам.

– Не, не е бил , Патрик – опровергава ме тя, видимо обидена.

– Сигурен съм, че беше педераст – клатя недоверчиво глава.

– Защо си толкова сигурен? – пита ме тя съвсем сериозно.

– Ами защото около него все се въртяха момчета – не от моето общежитие, нали разбираш, разрешаваше им да го връзват на купони и други такива неща. Поне така разправяха де – разказвам ѝ съвсем откровено, после с неподозирана за мен самия злоба добавям: – Знаеш ли, Бетани, веднъж предложи да ми духа. В галерията за хуманитарна литература на библиотеката.