Брет Елис - Американски психар

Малко преди да стигна до масата, бавно изоставам от салонния управител и спирам. Тя седи с гръб към мен и виждам само шията и кестенявата ѝ коса, прибрани отзад на кок. В този миг се обръща да погледне през прозореца и съзирам само част от профила на лицето ѝ; така ми прилича на фотомодел. Бетани е с копринена блуза и сатенена пола с кройка на кринолин. Чанта "Паломи касо" от тъмнозелена кожа с дръжки от патиниран метал стои изправена пред нея върху масата до бутилка вода "Сан Пелегрино". Тя поглежда часовника си. На съседната маса мъж и жена пушат усилено. Затова, след като се привеждам над Бетани изотзад и я изненадвам с целувка по бузата, спокойно моля управителя да ни премести на друга маса – в салона за непушачи. Правя го сравнително дискретно, но достатъчно високо, за да ме чуят заклетите почитатели на никотина с надеждата, че ще почувстват поне слабо притеснение от порочния си навик.

– Е, какво има? – питам, все още прав, с кръстосани отпред ръце и нетърпеливо потропващ с крак.

– Съжалявам, но нямаме салон за непушачи, господине – осведомява ме управителят.

Спирам да потропвам с крак и оглеждам ресторанта, така нареченото бистро, като се чудя как ли изглежда косата ми. Изведнъж ми се приисква да не бях сменял марката на пяната си, защото сега я усещам някак по-различно отпреди малко, когато се огледах, и навярно косата ми си е променила вида, докато съм изминавал пътя от бара до масата. Усещам несломимо гадене, което ме връхлита на топли вълни, но тъй като всичко ми е като насън, успявам да задам следващия си въпрос:

– Значи казвате, че няма салон за непушачи. Така ли?

– Да, господине – отвръща управителят, който е по млад от мен, с невинен, малко педерастки вид и явно с добри актьорски данни. – Съжалявам.

– Много интересно, много интересно наистина!

Бръквам в джоба си за портфейла от кожа на газела и пъхвам двайсетачка в колебаещата му се длан. Той поглежда смутено банкнотата, промърморва едно "благодаря" и се оттегля като поразен от гръм.

– Не. Аз трябва да ви благодаря – извиквам подире му и сядам срещу Бетани, като кимвам учтиво на двойката пушачи от съседната маса и се опитвам да не я поглеждам, преди да мине определеното от етикета време, но не мога да се сдържа..

Бетани е направо зашеметяваща, досущ като фотомодел. Всичко е много подозрително. И аз съм нащрек. Трескави, романтични мисли...

– В Харвард като че ли пушеше?

Това е първото нещо, което казва.

– Пури – уточнявам. – Само пури.

– О , разбирам.

– Но и тях ги отказах – слъгвам набързо със задъхан глас и стискам силно ръцете си една в друга.

– Добре си направил – кимва тя.

– Слушай, имаше ли проблеми със запазването на маса? – питам я и целият треперя като лист.

Опирам ръцете си на масата с тъпата надежда, че острият ѝ поглед няма да забележи как се тресат.

– Тук не са необходими резервации, Патрик. – Тя протяга ръка и я слага върху една от моите. – Успокой се. Имаш вид на побъркан.

– Спукан съм, пардон, спокоен съм – уверявам я с половин глас и се опитвам да се усмихна, но изведнъж усещам, че не мога да се сдържам повече, и питам: – Как е косата ми?

– Изглежда прекрасно – отвръща тя. – Шшшт. Нищо ѝ няма.

– Добре. Добре съм.

Пак опитвам усмивка, но по-скоро излиза като гримаса. След кратко мълчание тя отново подхваща разговора.

– Имаш много хубав костюм. От "Хенри Стюарт" ли е?

– Не – отговарям с обида в гласа и подръпвам ревера на сакото си. – От "Гарик Андерсън".

– Много е хубав – повтаря тя, но изведнъж лицето ѝ става угрижено. – Добре ли си, Патрик? Просто... трепериш целият.

– Знаеш ли, скапан съм. Току-що се върнах от Вашингтон. Пътувах със совалката на Тръмп сутринта – разказвам ѝ припряно, като старателно отбягвам погледа ѝ. – Беше страхотно. Обслужването им е превъзходно. Ще трябва да пийна нещо.

Тя се смее развеселена, изучава ме по особен начин.

– Така ли? – пита не без известна ирония.

– Да.

Просто не мога да я погледна в очите, разгъването на салфетката се превръща в истинско изпитание за мсн, слагам я върху скута си, после я оправям, въртя из ръцете си чаша за вино и се моля отнякъде да се появи келнер защото настъпилото мълчание произвежда в ушите ми най-силния възможен звук.

– Гледа ли сутринта "Шоуто на Пати Уинтърс"?

– Не, тичах по разни работи навън – отвръща тя. – Не беше ли за Майкъл Дж. Фокс?

– Не – поправям я. – Беше за Патрик Суейзи.

– Ами? Вече не мога да им хвана края. Сигурен ли си?