Брет Елис - Американски психар

Отпивам още една глътка шампанско.

– Голяма тесла. Аууу, най-голямата тесла – изказва се той по въпроса, като оглежда заведението.

– Може да сме и в "Контраклуб Ийст". Не си спомням точно.

– Олеле, там ходят само праисторически чудовища – смее се той цинично.

Следва напрегната пауза.

– Откъде знаеш?

– Рокендролът, братче – свива той рамене. – Ще се оправим. Няма страшно.

– Добре, Шон, а ти къде отиваш оттук?

– Следва незабавен отговор.

– В "При Пети".

– О, да – измърморвам.

Бях забравил, че вече са отворили. Той си подсвирква нещо и пуши цигара.

– Отиваме на някакъв купон на Доналд Тръмп – лъжа го право в очите.

– О, голяма веселба ще падне тогава.

– Доналд е много готин пич. Ще те запозная някой път с него .

– Айде бе? – казва той полусериозно, полусаркастично.

– Нямаш проблеми!

Сега, докато ми направят сметката... я да я видя... докато платя и се замъкна с такси до вкъщи, ще стане почти полунощ, което ще ме лиши от възможността да върна навреме взетите вчера под наем видеокасети, но ако не ходя до дома си и отида направо във видеотеката, ще мога да взема още една, защото според условията на абонамента ми имам право да вземам само по три касети наведнъж. Тъй като снощи взех две ("Двойно тяло" и "Русокоса, гореща, мъртва"), полага ми се още една, ала забравям, че попадам и в "златния кръг" на членовете, защото всеки, който през последните шест месеца е похарчил във видеотеката най-малко хиляда доларa, има право да наема колкото си поиска касети и когато си поиска. Но понеже вече съм взел две, това вероятно означава, че няма да мога да взема други, независимо дали съм от "златните членове", или не, щом те не са върнати, значи... Шон измрънква нещо, но не го чувам добре.

– Що рече? – питам и вдигам очи. – Не те чух.

– Хубав тен, казвам – въздъхва той.

– А, да – отвръщам, все още с объркани мисли за видеокасетите. Свеждам поглед, накъде? Към скута си. – Благодаря.

– Рокендрол.

Той смачква цигарата си в пепелника, известно време се издигат кръгчета дим, но постепенно замират.

Шон много добре знае, че съм наясно, дето може да ни вкара в "При Пети", новия клуб на Норман Прагър на Петдесет и девета улица, но аз никога не бих го помолил за това, а той не би ме поканил. Слагам платинената си кредитна карта "Американ Експрес" върху сметката. Шон е приковал очи в една мацка на бара, облечена в рокля от трико на Тиери Мъглър, с шалче "Клод Монтана", която пие шампанско от халба. Когато келнерката идва да вземе сметката с картата, поклащам отрицателно глава. Най-накрая Шон хвърля едно око на сметката, само за секунда-две, и тогава давам знак на момичето да дойде пак ида я вземе.

Обяд с Бетани

Днес имам среща на обед с Бетани във "Венитис", новото бистро на Ивън Кайли в Трибека, и въпреки че спортувах два часа сутринта, а после вдигах тежести и в кантората, все още съм крайно изнервен. Причините са трудни за определяне, но все пак успях да ги сведа до една-две. Или ме е страх, че мога да бъда отхвърлен (макар да не разбирам защо: все пак тя ми се обади, тя поиска да се видим, нейно бе желанието да обядваме заедно и пак да се чукаме), или, от друга страна, това е свързано по някакъв начин с новата италианска пяна за коса, която използвам. Въпреки, че прави косата ми по-пухкава, плътна и ухае хубаво, тази пяна се оказа доста лепкава и неудобна – нещо, достатъчно да ме поизнерви. И така, теми за разговор няма да ни липсват, опитах се да прочета един нашумял сборник разкази със заглавие "Уок", който купих от "Барне енд Ноубъл" снощи и чийто млад автор бе представен неотдавна в литературните рубрики на списание "Ню Йорк".

Но всеки от разказите започваше с изречението "Когато, луната тресне окото ти като голяма пица...", та скоро бях принуден да оставя тънкото томче на лавицата и да изпия едно "Джей енд Би" с лед и две таблетки ксанакс, за да се съвзема от непосилното преживяване. За компенсация преди да заспя написах стихотворение за Бетани и това ми отне доста време – изненадващо за мен, защото често пишех стихове за нея, дълги и неясни, когато бяхме заедно в Харвард, преди да скъсаме. Слава богу, мисля си, докато влизам в заведението, закъснях само петнайсет минути, да се надяваме, че не се е хвърлила на врата на Робърт Хол, това тъпо копеле. Повеждат ме към запазената маса и по пътя минавам покрай огледало над бара, оглеждам се крадешком в него и установявам, че пяната крепи прическата ми много добре. Темата на тазсутрешното " Шоу, на Пати Уинтърс" бе "Станал ли е Патрик Cyeйзи циник или не?".