Брет Елис - Американски психар

– Не – отвръща Чарлс, после тихо добавя: – Кажи му, че майка ти е... по-зле.

Обмислих набързо този трик и отбелязах:

– Може да не прояви интерес.

– Кажи му... – Никълъс спря, за да се изкашля, – че въпросът опира до нейното имение.

Откъснах очи от монитора, смъквайки на върха на носа си тъмните авиаторски очила "Уейфарър", и хвърлих поглед към Джийн. После започнах да прелиствам справочника "Загат", който лежи на бюрото ми до компютъра. В "Пастелите" беше абсурдно да успея да запазя маса. В "Дорсия" също. Последния път, когато се обадих там, ми затвориха телефона, преди да попитам щом не може за следващия месец, няма ли да стане за януари. И въпреки че си обещах на всяка цена някой ден да се сдобия с резервация в "Дорсия" (ако не тази календарна години, и поне преди да съм чукнал трийсетте), изразходването на толкова енергия заради Шон просто щеше да е на вятъра. Пък и "Дорсия" е ресторант, прекалено шикозен за него. Ще ми се тази вечеря да е мъчение за брат ми, да не може да се разсейва, зазяпан след готините гаджета, дошли да хапнат, преди да продължат към "При Нел". Трябваше ми място с пазач в мъжката тоалетна, за да го видя как ще се гърчи под натиска на хроничната си зависимост от кокаина. Подадох справочника на Джийн и я помолих ди ми намери най-скъпия ресторант в Манхатън. Тя ми направи резервация за девет часа в "Препарирания жираф".

– Нещата в "Сандстоун" нещо се сговниха – казвам му днес следобед около четири часа.

Той е отседнал в апартамента на баща ни в хотел "Карлайл". В слушалката се чува здраво усилен телевизор, настроен на Ем Ти Ви, някакви гласове се надвикват шии друг. От банята долита плющящият звук на душа.

– Какво? Мамчето да не си е глътнала възглавницата?

– Няма да е зле да вечеряме заедно.

– Доминик, намали това чудо! – извиква той на някого и запушва слушалката с ръка, чувам само приглушен говор.

– Ало, Шон? Какво става?

– Ще ти се обадя пак – отвръща той и затваря.

Вратовръзката, която купих за Шон от "Пол Смит", ми хареса и реших да не му я подарявам (макар че мисълта да го видя как ще си я върже на врата ме изпълва със задоволство). Всъщност реших да бъда с нея довечера в "Препарирания жираф". Вместо вратовръзката ще подаря на Шон кварцов часовник "Касио" с вграден в него калкулатор и електронна памет, съхраняваща до петдесет имена с телефонните номера към тях. Приближаваш го до устата си и казваш името на някой познат, на екрана веднага излизат телефоните, на които можеш да го намериш. Напушва ме смях, докато прибирам тази ненужна играчка в кутийката ѝ, защото се сещам, че Шон няма толкова много познати. Не би могъл дори да им запомни имената. "Шоуто на Пати Уинтърс" сутринта беше посветено на заведенията, в които клиентът може сам да си направи салата.

В пет часа Шон ми се обажда от "Ракет Клуб", за да ми каже, че ще ме чака довечера в "Дорсия". Току-що разговарял с Брин, собственика, и уредил маса за девет часа.

Всичко в главата ми се обърква. Не знам какво да мисля и как да се чувствам.

Пристигам в "Дорсия" точно в девет, но Шон закъснява с половин час. Салонният управител отказва да ме настани, докато не се появи брат ми. Най-лошото ми предчуствие се сбъдва. Първокласно сепаре точно срещу бара стои празно в очакване Шон да благоволи да го удостои с височайшето си присъствие. Гневът ми донякъде се поуталожва, след като глътвам един ксанакс и чаша "Абсолют" с лед. Отивам да пусна една вода и докато пикая, се втренчвам замислен в някаква тънка като паяжина пукнатина в стената над писоара. Мисля си, че ако изчезна в тази цепнатинка, ако мога някак да се смаля и да се вмъкна в нея, почти сигурно е, че никой няма да забележи липсата ми. Никой... няма... да си разплете... чорапите... от мъка. Всъщност някои, ако изобщо забележат, че ме няма, вероятно ще усетят странно, необяснимо облекчение. Такава е истината – има хора, без които светът е по-добър. Животът на всеки един от нас не е обвързан с тези на всички останали. Тъпа теория. Някои хора просто не трябва да са на този свят. Един от тях, между впрочем, е брат ми Шон, вече седнал в запазеното от него сепаре, когато излизам от тоалетната, след като съм звъннал до дома по телефона, за да проверя кой ме е търсил (Ивлин била пред самоубийство, Кортни искала да си купи куче, Луис ме кани на вечеря в четвъртък). Шон пали цигара от цигара и изведнъж се изругавам наум – ама че съм тъпанар, как не се сетих да поискам маса в залата за непушачи? Той се здрависва със салонния управител, когато приближавам, но не си прави труда дори да ни запознае. Сядам и кимам. Шон също кима. Вече е поръчал бутилка "Кристал", защото знае, че аз ще плащам; освен това знае много добре, убеден съм в това, че съм наясно, че той не пие шампанско.