Брет Елис - Американски психар

– Ало? Ало? – викам стреснато. – Кой е? Обадете се де!

– О, престани. Чуваш ли? Престани! – хленчи тя.

– Здравей, Ивлин – поздравявам я бодро, а лицето ми е изкривено в гримаса на досада.

– Къде се запиля тази вечер? – пита тя. – Мисля, че трябваше да вечеряме заедно. Доколкото си спомням, имахме запазена маса в "Космос".

– Не, Ивлин. Грешиш – отговарям ѝ уморено. – Нямахме резервация. Защо си решила, че имаме?

– Мисля, че така ми бе записано – негодува тя. – Казах на секретарката си да ми го запише.

– Е, значи една от вас двете е сбъркала – обяснявам ѝ, докато с дистанционното устройство връщам назад видеозаписа. – В "Космос" ли? Ти... да не си... откачена?

– Скъпи – мрънка тя, – къде беше тази вечер? Надявам се че не си отишъл в "Космос" без мен.

– Глупости – въздъхвам. – Просто трябваше да взема няколко видеокасети. Всъщност трябваше да ги върна, прощавай, обърках се.

– Какво друго прави? – пита тя все още нацупена.

– Ами срещнах Артър Кристал и Кити Мартин. Току-що бяха вечеряли в "Кафе Люксембург".

– Така ли? – Любопитството ѝ явно набира скорост. – С какво беше облечена Кити?

– Официална бална рокля "Лаура Маролакос" с голи рамене. Горната ѝ част беше от кадифе, а надолу – дантелена пола на цветчета, ако не се лъжа.

– А Артър?

– Същото.

– О, господин Бейтмън – смее се тя. – Обожавам чувството ви за хумор.

– Слушай, късно е. Уморен съм. – Правя се, че се прозявам.

– Събудих ли те? – пита тя угрижено. – Дано да не съм.

– Да, събуди ме. Но аз вдигнах слушалката, така че вината е моя, а не твоя.

– Кога ще вечеряме заедно, скъпи? Утре например? – пита ме тя съвсем спокойно, защото очаква положителен отговор.

– Не мога. Имам работа.

Ти да не си се сгодил за тази проклета компания? – жалва се тя. – Каква работа? Какво изобщо работиш ти? Не те разбирам.

– Ивлин – въздъхвам тежко, – моля те.

– О, Патрик, хайде сега през лятото да заминем някъде – предлага тя замечтано. – Да отидем в Едгартаун или в Хамптънс.

– Аз ще отида – отвръщам ѝ. – Да, да, може би ще го направя.

"Пол Смит"

Намирам се в "Пол Смит" и разговарям с Нанси и Чарлс Хамилтън, придружени от двегодишната им дъщерички Глен. Чарлс е с двуреден ленен костюм "Редаели" с четири копчета на сакото, памучна риза "Аскът Чанг", щампована копринена вратовръзка "Еудженио Венанци" и мокасини от "Брукс Брадърс". Нанси е облякла копринена блуза с пайети и пола "Валентино" от копринен шифон, на ушите си има сребърни обеци "Рийна Пакочи". Облякъл съм двуреден вълнен раиран костюм с щампована копринена вратовръзка от "Луис", Бостън, и памучна риза "Лучано Барбера". Докато продавачката пакетира покупките на Чарлс, аз си играя с детенцето, което Нанси държи на ръце. Подавам на Глен платинената си кредитна карта "Американ Експрес" и тя протяга ръчичка да я сграбчи, поклащам глава и говоря с престорен детски глас, стискам с два пръста брадичката ѝ, размахвам картата пред лицето ѝ, говоря ѝ нежно. "Да, да, аз съм абсолютен убиец-психопат, такъв съм си, обичам да убивам хора, ох, миличко, колко обичам да убивам, на чичо сладуранката..." След работа днес играх скуош с Рик Хендрикс, после пихме по чаша със Стивън Дженкинс във "Флейтите" и трябва да се видя с Бони Абът в осем на вечеря в "Пункейкс", новия ресторант на Бишъп Съливан в Грамърси Парк. "Шоуто на Пати Уинтърс" сутринта бе посветено на оцелели от концентрационните лагери. Изваждам джобно телевизорче "Сони Уочмън" с шестсантиметров чернобял екран, тежащ само четиристотин грама, и го показвам на Глен.

– Бива ли го херинговият хайвер в "При Рафаели"? пита ме Нанси.

Навън пред магазина започва да се стъмва.

– O, страхотен е – измърморвам, без да откъсвам щастливи очи от Глен.

Чарлс подписва сметката и се обръща към мен. Докато прибира златната си кредитна карта "Американ Експрес" в портфейла си, забелязва някой зад гърба ми, когото поздравява усмихнат:

– Здрасти, Луис.

Обръщам се.

– Здравей, Чарлс. Здравей, Нанси. – Луис Kapyтърс целува Нанси по бузата и поклаща ръчичката на бебето. – Оо, как си, Глен? Ама че голяма си станала.

– Луис, познаваш ли Робърт Чанк... – започва Чарлс.– Пат Бейтмън – прекъсвам го и си прибирам телевизорчето в джоба. – Не се притеснявай, знаем се с него.

– О, съжалявам. Точно така. Пат Бейтмън – извинява се Чарлс.

Луис е с костюм от вълнен креп, памучна риза и копринена вратовръзка – всичко от "Ралф Лоран". Също като мен и Чарлс той носи косата си зализана назад и е с очила "Оливър Пийпълс" с рамки от червено дърво. Но моите поне не са с диоптър.