Брет Елис - Американски психар

Отначало мислех, че винаги се държи така надуто, и сега разбирам, че всъщност е пиян. Щом се опитам да измъкна някаква информация от него за сметката на "Фишър", той ми повтаря ненужни статистически данни, които отдавна са ми известни: как Ротшилд се оправял с нея преди, как Оуен я придобил. Но въпреки че Джийн ми събира подобна информация от няколко месеца, не спирам да кимам с глава и се преструвам, че този смотаняк ми снася много важни неща, че ми разкрива неподозирани тайни. От време на време подмятам по някоя фраза като например: "Луд съм за връзване" и "Обичам да правя дисекции на момичета". Всеки път, когато успея да насоча разговора към тайнствената сметка на Фишър, той незабавно сменя темата и започва да ми разправя или за козметични салони, или за марки пури, или за някъкъв спортен клуб, за това, кои били най-добрите места за бягане в Манхатън – и през цялото време се кикоти на висок глас, което силно ме смущава. С предястието пия бира, после минавам на диетична пепси-кола, тъй като трябва да съм леко трезвен. Тъкмо се каня да му кажа, че Сесилия, гаджето на Маркъс Халбърстам, има две влагалища и че смятаме да се оженим идната пролет в Ийст Хамптън, той ме прекъсва.

– Чувствам се поомекнал – признава си Оуен и изстисква лимон върху масата, защото не може да уцели халбата си с бира.

– Ъхъ – съгласявам се и топвам коричка препечен хляб в горчицата, като се правя, че не забелязвам дивотиите му.

До края на вечерята така се е натряскал, че: първо, прекарвам го да плати сметката, която е около двеста и петдесет долара; второ, убеждавам го да признае, че е тъпо копеле; и трето, откарвам го в апартамента си, къде то той веднага си налива още за пиене – набарва бутилка вино "Акация", която мислех, че съм скрил добре, и я отваря със сребърния тирбушон "Мулазони", който ми подари Питър Радлоф, след като двамата приключихме сделката "Хедърбърг". В банята изваждам брадвата, която бях прибрал под душа, вземам два валиума от по пет милиграма, преглъщам ги с чаша "Плакс", после отивам в антрето, където обличам евтин шлифер, купен в сряда от "Брукс брадърс", и тръгвам към Оуен, навел се да разглежда колекцията ми от компактдискове под стереоуредбата. Всички светлини в хола са запалени, щорите са плътно спуснати. Той се изправя и отстъпва бавно назад, като оглежда апартамента и отпива от чашата с вино. Накрая сяда на бял алуминиев сгъваем стол, който купих на празнична разпродажба преди няколко седмици, и тогава забелязва вестниците "Ю Ес Ей Тудей", W и "Ню Йорк Таймс", разпрострени по пода под него, за да предпазят полирания бял дъбов паркет от кръвта му. Приближавам към него с брадвата в едната ръка, с другата закопчавам шлифера.

– Ей, Халбърстам – подвиква той, като успява да разчлени двете думи.

– Кажи, Оуен – отвръщам, приближавайки.

– Защо тези вестници се въргалят из цялата къща? Да нямаш куче? Порода чау-чау, а?

– Не, Оуен.

Бавно заобикалям стола му и заставам пред него, точно пред очите му, но той е толкова пиян, че дори не може да види брадвата дори когато я вдигам високо над главата си. Нито когато решавам друго, свалям я и си я подпирам на кръста като бухалка за бейзбол, сякаш се готвя да замахна срещу връхлитащата топка, която в случая се оказва главата на Оуен.

С лед известно мълчание Оуен пак проговаря:

– Както и да е, някога не можех да понасям Иги Поп, мразех го, но откакто се комерсиализира, го харесвам много повече, отколкото...

На това място брадвата прасва лицето му, дебелото ѝ острие се врязва странично в отворената му уста и я запушва. Очите на Пол се обръщат нагоре към мен, после неволно потъват надолу и пак към мен, ръцете му се вкопчват в дръжката, но шокът от удара съвсем го е обезсилил.

Отначало няма кръв, нито звук, с изключение на шумолящите вестници под ритащите му крака. Малко след удара от двете страни на устата му тръгват тънки струйки кръв и когато издърпвам брадвата, Оуен изхвръква от стола, повлечен от нея. Прасвам го още веднъж в лицето и то се разтваря, ръцете му безпомощно подскачат из въздуха, кръв пръсва от двете страни като гейзери и изцапва шлифера ми. Чува се ужасяващо кратко изсъскване, което идва от раните в черепа на Пол, от местата, където плът и кости вече не са съединени в едно. Със звук, подобен на пръдня, част от мозъка му, притиснат от разместените кости на черепа, изскача през раните на лицето му. Той пада на пода в агония с посивяло, окървавено лице, единствено едното му око играе неудържимо, устата му е червено-розова каша от зъби, месо и челюсти, езикът му е провиснал през разцепената буза и се държи само на някаква тънка лилаво-червена жила. Изкрещявам му едно-единствено нещо