Брет Елис - Американски психар

– Бетани! – Появата ѝ ме стресва.

– Патрик – усмихва се тя.

– Бетани – повтарям името ѝ.

– Как си, Патрик? – пита ме тя.

– Ммм, горе-долу добре, ъъъ, карам я някак – измънквам и млъквам може би за цяла вечност. – А ти?

– О, не мога да се оплача, благодаря – отговаря тя.

– Ммм... вътре ли беше? – питам я.

– Да – кимва тя. – Хубаво е, че те виждам пак.

– Ти... тук ли живееш? В Манхатън?

– Да. – Тя се усмихва отново. – На работа съм в "Милбанк Туид".

– О, страхотно... браво – обръщам се към Дейзи и изведнъж с гняв си припомням онзи обед в столовата на "Кеймбридж", когато Бетани – с превързана ръка и с драскотина на бузата – заяви, че скъсва с мен. В този момент ме сепва мисълта: "Косата ми, майко мила, този дъжд ще ми съсипе косата!" – Е, трябва да тръгвам.

– Ти си в "Пи енд Пи", нали? – подпитва ме тя. – Изглеждаш жестоко.

Отдръпвам се, защото забелязвам, че се приближава такси.

– Да, да...

– Какво ще кажеш да обядваме заедно? – провиква се тя след мен.

– С огромно удоволствие – уверявам я.

Таксито спира пред Дейзи.

– Ще ти се обадя – казва Бетани.

– Когато пожелаеш – отвръщам.

Някакъв черньо отваря вратата на таксито пред Дейзи , тя влиза с изящни движения на тялото. Чернилката държи вратата отворена за мен, докато махам за довиждане на Бетани. Сядам и чувам нахалния му глас:

– Бакшишче, господине, от вас и от прелестната дама?

– Ей сега! – изръмжавам му и се опитвам да paзбера как е косата ми в огледалото за обратно виждане. – Това да ти е за бакшиш: намери си свястна работа, тъпа печко!

Захлопвам вратата и казвам на шофьора да кара към Горен Уест Сайд.

– А нея можеш да я хвърлиш в Харлем – подхвърлям му.

Застанал съм без риза в банята си пред огледалото "Оробуенър" и се чудя дали да взема душ и да си измия косата, която изглежда ужасно от дъжда. Внимателно я намазвам със специална пяна и след това я сресвам. Дейзи е седнала в креслото "Луис Монтони" от хром и месинг, поставено до леглото, и се тъпче със сладолед "Макадания Бритън Хеаген-Дац". Разхвърляла се е по сутиен и колан за жартиери от "Блумингдейл".

– Знаеш ли – извиква ми тя, – онзи Фидлър, бившето ми гадже , се чудеше защо съм се повлякла с някакво си юпи.

Почти не слушам какво ми говори, но докато си оглеждам косата, измънквам едно "А, така ли?".

– Каза ми... – Тя избухва в смях. – Каза ми, че у теб долавял зли импулси.

Въздъхвам и надувам мускули пред огледалото.

– Ммда, това... хич не е хубаво.

Тя свива рамене и непринудено споделя:

– Той прекаляваше с кокаина. И често ме биеше.

Изведнъж наострям уши, а тя продължава:

– Но никога не ме удряше по лицето.

Връщам се в спалнята и започвам да се събличам.

– Сигурно ме мислиш за загубенячка, нали? – пита ме тя, забила поглед в мен, прехвърлила крака върху едната облегалка на креслото.

– Какво?

Изхлузвам обувките си и се навеждам да ги вдигна.

– Мислиш си, че съм тъпа? – казва тя. – За теб всички фотомодели са тъпи.

– Не е вярно – отвръщам, като едва се сдържам да не се разсмея. – Няма такова нещо.

– Има – упорства тя. – По очите ти познавам.

– Мисля, че си...

Гласът ми заглъхва.

– Каква? – чака тя усмихната.

– Мисля, че си блестяща... невероятно блестяща – заявявам с равен глас.

– Чудесно – гледа ме тя весело и облизва лъжичката от сладоледа. – Можел си да бъдеш и мил.

– Благодаря. – Свалям панталоните си и ги сгъвам прилежно, поставям ги заедно с ризата и вратовръзката на

черна метална закачалка "Филип Старк". – Знаеш ли, онзи ден хванах прислужничката си да краде парче препечен хляб от кофата ми за боклук в кухнята.

Дейзи мисли малко върху думите ми, после пита:

– Защо?

Не бързам да ѝ отговоря, оглеждам равния ѝ корем. Тялото ѝ е мускулесто и с добър тен. Също като моето.

– Ами защото била гладна, така ми каза.

Дейзи въздъхва и облизва замислено лъжичката.

– Добре ли е косата ми?

Стоя изправен пред нея, само по шорти "Калвин Клайн", надигнати отпред от ерекцията ми, и чифт чорапи"Армани" за петдесет долара.

– Да – свива тя рамене. – Нищо ѝ няма.

Сядам на края на леглото и свалям чорапите.

– Днес набих едно момиче, което просеше пари от хората на улицата. – Тук правя пауза и внимателно обмислям всяка следваща дума. – Изглеждаше уплашено и носеше табелка, на която пишеше, че се загубило в Ню Йорк и че имало дете, макар че такова не видях наоколо. Трябваха ѝ пари за храна и за още нещо. А, да – за автобусен билет до Айова. Айова. Да, май за там беше...