Брет Елис - Американски психар

– Какво? – вдига тя глава, по брадичката ѝ се стича сорбе.

– Ядеш ми от сладкото – посочвам купичката.

Тя преглъща и ме поглежда злобно.

– Не се мръщи, Бейтмън. Какво искаш от мен, магаре такова? Тест за СПИН ли? О, като стана дума за това, да ти кажа : ей онзи пич там, май Крафт се казваше, няма да го бъде дълго. Не е голяма загуба.

Въпросният тип седи в едно сепаре до сцената, на която свири оркестърът. Косата му е зализана назад и открива момчешко лице, носи костюм с широки панталони, копринена риза и светлосива вратовръзка на точки от "Ком де гарсон", пие мартини и явно тази нощ няма да е сам в леглото. Вероятно ще си вземе да го топли мацето, което е с него – руса, с големи цици, облечена в рокля на "Джорджо ди Сантанжело", цялата обсипана с метални пластинки.

– Да ѝ кажем ли? – подпитва някой.

– О, не – обажда се Дейзи. – Няма смисъл. Не виждате ли, че е най-обикновена курва.

– Слушай, Макдърмот – навеждам се към него. – Взел си дрога, ясно ми е. Познавам по очите ти. Да не говорим как си се разсополивил.

– Не. Не позна. Не стана работата бе, човек – поклаща той глава.

Аплодисменти за джазоркестъра. Всички на нашата маса ръкопляскат, дори и Тейлър, когото Франческа безмилостно е разбудила. Отдръпвам се от Макдърмот и започвам да пляскам с ръце като останалите. Карън и Либи приближават към нас и Либи казва:

– Карън пътува утре за Атланта. Има снимки за "Вог". Трябва да се прибираме.

Донасят ни сметката и Макдърмот плаща със златната си кредитна карта "Американ Експрес", което доказва, че се е нашмъркал с кокаин, защото е известен като голяма циция.

Навън е задушно, ръми лек дъждец, почти като мъгла проблясва светкавица без гръм. Опитвам се да настигна Макдърмот, за да продължа да се разправям с него, и връхлитам върху някакъв сакат в инвалидна количка. Спомням си, че се появи, когато влязохме, и все още кръстосва с количката край въжетата около входа, но никой от портиерите не му обръща внимание.

– Макдърмот! – извиквам. – Какви ги вършиш? Дай ми проклетата дрога.

Той се обръща с лице към мен и започва да се кълчи, да се върти като пумпал, но изведнъж престава и тръгва към чернокожа жена с дете, седнала на просия пред входа на магазин за деликатеси, до въжетата пред бара с неизменната табелка. Не може да се каже дали детето, шест-седемгодишно, е също черно и дали изобщо е нейно, защото осветлението над входа на "При Нел" е толкова силно, че кожата на всеки изглежда жълтеникава.

– Какво правят тия? – чуди се Либи, зазяпана в тях. – Не знаят ли, че ако искат да получат нещо, трябва да стоят по-близо до въжетата?

– Хайде, Либи! – подканва я Карън и я дръпва към двете таксита, спрели до тротоара.

– Макдърмот? – викам му. – Какво правиш бе, човек?

С блеснали очи Макдърмот размахва банкнота пред лицето на чернокожата, която се разридава, защото не може да я достигне с ръка – той не ѝ я дава. Вместо това запалва банкнотата с кибритена клечка и разпалва полузагасналата пура, стърчаща между равните му бели зъби, Ама че копелдак!

– Голям си... благодетел, Макдърмот – казвам му.

Дейзи чака, подпряна на бял мерцедес. Друг мерцедес – черен, е спрял до белия. По Четиринайсета улица с вой профучава линейка. Макдърмот минава покрай Дейзи, целува ѝ ръка и скача във второто такси.

Оставам сам пред плачещата негърка, а Дейзи ни наблюдава.

– Божичко – промърморвам. – Ето, вземи...

Подавам на жената кутийка кибрит от "Лютес", но веднага осъзнавам грешката си. Намирам из джобовете си друг от"Таверна на зелено", и го подхвърлям на детето, а другата кутийка си измъквам обратно от мръсните разранени пръсти на негърката.

– О, Господи! – простенвам пак на връщане към Дейзи.

– Не останаха таксита – казва тя с ръце на кръста. Светкавица я стряска и тя започва да се върти наляво-надясно.– Къде са фотографите? Кой ще ни снима?

– Такси! – изсвирвам с уста подир преминаваща кола.

Още една светкавица разкъсва небето над "Зекендорф Тауърс", а Дейзи се разпищява:

– Къде е фотографът? Патрик, кажи им да престанат! Объркана, тя върти глава наляво-надясно, обръща се назад и пак се оглежда. Смъква надолу очилата си.

– Ама че работа! – промърморвам, но постепенно гласът ми се извисява до крясък. – Това е светкавица. Не фотографска. Истинска светкавица! Разбра ли?

– Ама разбира се. Как мога да не ти вярвам?! Каза, че Горбачов бил долу – обвинява ме тя. – Сега не ти вярвам. Мисля, че пресата е тук.

– Майчице! А, ето едно такси. Ей, такси! – подсвирвам на приближаваща кола, която току-що е завила насам от Осмо авеню, но някой ме потупва по рамото, обръщам се и виждам, че пред мен е застанала Бетани, с която бяхме гаджета в Харвард и която впоследствие ме заряза. Облечена е в шарен пуловер и панталони "Кристиан Лакроа" от изкуствен креп, в ръката си държи разтворен бял чадър. Таксито, което се опитвах да спра, подминава.